Грегъри Робъртс - Шантарам

Но от друга страна, аз трябваше да го убия, разбира се. Когато го оставих, пребит и окървавен, до болница „Сейнт Джордж“, един глас ме предупреди, че с това не е свършено. Поколебах се, наведен над тялото му, вперил в него погледа на убиец, но не можех да му отнема живота. Нещо, казано от него, докато ме умоляваше да спра да го бия, задържа ръката ми. Каза, че е посочил мен, че ме е хвърлил на нигерийските главорези, когато трябвало да натопи другиго за кражбата, защото ми завиждал. Завиждал ми за увереността, за силата ми, за приятелите. Той ми завиждаше. И в своята завист ме мразеше. В това ние двамата — Маурицио и аз — не се различавахме много един от друг.

Всичко това продължаваше да ме измъчва и на следващия ден, когато потърсих Дидие в „При Леополд“, за да му върна неизползвания пистолет. То продължаваше да ме измъчва, да замъглява ума ми от гняв, примесен със съжаление, когато заварих Джони Пурата да ме чака отвън. Продължаваше да ме измъчва и докато се мъчех да се съсредоточа и да проумея какво ми говореше той.

— Лошо, много лошо — каза той. — Ананд Рао е убил Рашид тази сутрин. Прерязал му гърлото. За първи път, Лин.

Разбирах го. Това беше първото убийство в нашия бордей. За пръв път обитател на бордея Куфи Парейд убиваше друг. На тези няколко акра живееха двайсет и пет хиляди души и те се караха, биеха и заяждаха непрекъснато, но никой, нито един от тях някога беше убивал друг. Потресен, аз внезапно си спомних за Маджид. Той също беше убит. Бях успял някак си да изтикам мисълта за смъртта му от будния ми работещ ум, но тя не беше престанала да ме гложди зад паравана на спокойствието ми — бавно, упорито и непрекъснато. И го проби тогава, при новината за смъртта на Рашид. И това, другото убийство — Гани го нарече „клане“ — на стария контрабандист на злато, на мафиотския дон, се смеси с кръвта по ръцете на Ананд. Ананд, чието име означаваше „щастлив“. Ананд, който се опита да поговори с мен за това, да ми разкаже, който дойде при мен тогава, в бордея, да търси помощ. И не я намери.

Притиснах с длани лицето си, прокарах ги през косата си. Улицата край нас беше пъстра и оживена както винаги. Посетителите на „При Леополд“ се смееха, разговаряха и пиеха, както обикновено. Но нещо се бе променило в света, който познавахме двамата с Джони. Невинността бе загубена и нищо вече нямаше да е същото.

Думите кънтяха отново и отново в мислите ми: „Нищо вече няма да е същото… Нищо вече няма да е същото…“

И едно видение като пощенска картичка, пратена от съдбата, изникна пред очите ми. В това видение имаше смърт. Имаше лудост. Имаше страх. То бе неясно. Не можех да различа картината. Не виждах подробностите. Не знаех дали лудостта и смъртта сполетяват мен, или тези около мен. И в някакъв смисъл не ми пукаше. Срамът и гневното съжаление бяха толкова силни, че не ми пукаше. Примигах, прочистих задръстеното си гърло и излязох на улицата — сред музиката, смеха и светлината.

Индийците са италианците на Земята — заяви Дидие с мъдра и дяволита усмивка. — Несъмнено, също толкова оправдано може да се твърди и че италианците са индийците на Европа; мисля, че не ме разбираш. Толкова много италианско има в индийците и толкова много индийско — в италианците. Това са народи на Мадоната — искат богиня, дори и в религията да не присъства такава. Всеки човек и в двете култури е певец, когато е щастлив, а всяка жена е танцьорка, когато върви към магазина на ъгъла. За тях храната е музика за тялото, а музиката — храна за душата. Езикът на Индия и езикът на Италия превръщат всекиго в поет и всяка banalite в нещо прекрасно. Това са народи, където любовта — amore — превръща борсалиното на уличния ъгъл в кавалер и селското момиче — в принцеса, макар и само за мига, в който погледът й срещне твоя. Тайната на моята любов към Индия, Лин, е, че първата ми голяма любов беше италианец.

— Къде си роден, Дидие?

— Лин, тялото ми е родено в Марсилия, но сърцето и душата ми се родиха шестнайсет години по-късно в Генуа.

Той улови погледа на един сервитьор и махна лениво с ръка за още едно питие. Още не беше отпил от чашата пред себе си, затова предположих, че се подготвя за дълъг разказ. Беше два часът следобед в една облачна сряда, три месеца след нощта на убийците. Първите дъждове на мусона щяха да завалят чак след седмица, но някакво очакване, напрежение сковаваше всеки удар на сърцето на града. Сякаш огромна войска се събираше край мегаполиса, за да се втурне в неудържима атака срещу него. Обичах седмицата преди мусона — напрежението и вълнението, което виждах в другите приличаше на обърканото безпокойство, което изпитвах почти непрекъснато.