Грегъри Робъртс - Шантарам

— Не мога, Дидие, имам среща с Лиса в „Морската скала“. Тя ме помоли да отида там. Трябва да тръгвам, ако искам да стигна навреме.

Той стисна зъби и премълча нещо — може би молба или друго признание. Още не бях пуснал ръката му.

— Виж, ела и ти, ако искаш. Не е среща на четири очи и ще е приятно да се разходим до „Джуху“.

По устните му бавно плъзна усмивка и той измъкна ръката си изпод моята. Без да откъсва поглед от очите ми, вдигна един пръст във въздуха. Сервитьорът дойде. Без да го поглежда, Дидие поръча още едно уиски. Когато си платих и излязох на улицата, той пак кашляше, сгърбен над масата и стиснал чашата с ръка.

Преди един месец си бях купил мотор „Енфийлд Булет“. Вкусът на адреналина на две колела, който усетих в Гоа, не ми даваше мира. Най-сетне се предадох и отидохме с Абдула при монтьора, който обслужваше неговия мотор. Монтьорът, тамил на име Хюсеин, обичаше моторите, обичаше и Абдула почти колкото тях. „Енфийлдът“, който ми продаде, беше в идеално състояние и нито веднъж не ме разочарова. Викрам толкова се впечатли от него, че след по-малко от седмица си купи същия от Хюсеин. Понякога карахме заедно — Абдула, Викрам и аз — редом и ухилени срещу Слънцето.

Онзи следобед, след като оставих Дидие в „При Леополд“, карах бавно, давайки си време и пространство да помисля. Карла беше напуснала къщичката на плажа Анджуна. Нямах представа къде би могла да е. Ула ми каза, че е престанала да й пише, и нямах причини да се съмнявам, че ме лъже. Значи Карла беше заминала и нямаше как да я намеря. Всеки ден се будех от сън за нея, с мисъл за нея. Всяка нощ заспивах, прободен в гърдите от ножа на съжалението.

Докато пътувах, мислите ми се отнесоха към Кадербай. Той явно беше доволен от нишата, която запълвах в неговата мафиотска мрежа. Следях движението на контрабандното злато през вътрешните и международните летища, обменях парични суми с агенти на петзвездни хотели и уреждах закупките на паспорти от чужденци — все задачи, които един гора би изпълнявал по-успешно и по-незабележимо от индиец. Това, че биех на очи, бе странна и иронична форма на камуфлаж. В Индия чужденците ги зяпаха. Някъде по време на петте милиона години история тази култура бе решила да се раздели с нехайния незаинтересован поглед. Когато пристигнах в Бомбай, ме оглеждаха с погледи, вариращи от влюбено блеене до свирепо опулено вторачване. В това нямаше никаква злонамереност. Втренчените очи, които ме откриваха и проследяваха навсякъде, бяха невинни, любопитни и почти винаги дружелюбни. Това интензивно наблюдение си имаше и добрите страни — през повечето време хората ме зяпаха какъв съм, а не какво правя. Зяпаха толкова упорито, че чужденците ставаха невидими. Затова аз влизах и излизах от туристически агенции и грандхотели, офиси на въздухоплавателни и бизнес компании и всяка моя стъпка бе проследявана от очи, които виждаха мен, а не престъпленията, които извършвах в служба на великия Хан.

Подминах джамията „Хаджи Али“ и се понесох в следобедното движение по широкия булевард. Докато карах, се запитах защо Абдел Кадер Хан никога не споменаваше убийството на своя приятел и колега Маджид. Това продължаваше да ме гризе, исках да го разпитам, но единствения път, когато споменах името му след убийството, Кадер изглеждаше толкова съкрушен, че зарязах темата. Дните се нижеха и преминаваха в седмици, а седмиците — в мълчаливи месеци и за мен вече бе невъзможно да намеся темата в нашите разговори. Сякаш аз бях този, който укриваше тайни, и независимо че главата ми се пръскаше от мисли за убийството, никога не му ги признах. Вместо това провеждахме делови разговори или философски беседи. И по време на продължителните ни дискусии той най-сетне отговори на моя голям въпрос. Спомням си вълнението, грейнало в очите му, и гордостта, може би, когато му доказах, че съм разбрал учението му. Докато пътувах от „При Леополд“ към срещата ми с Лиза в деня на изповедта на Дидие, си спомних обяснението на великия Хан дума по дума, съпроводена със съответна усмивка.

— И така, разбираш ли принципа на спора до този момент?

— Да — отговорих. Онази вечер, преди една седмица, бях отишъл в къщата му в Донгри да му докладвам за промените, които бях препоръчал и започнал да въвеждам в цеха за паспорти на Абдул Гани. С неговото одобрение и подкрепа бяхме разширили предлагането на пълен пакет документи за самоличност — шофьорски книжки, банкови сметки, кредитни карти, дори членски карти за спортни клубове. Кадер бе много доволен от напредъка в нововъведенията, но скоро насочи разговора към любимите си теми: доброто и злото и смисъла на живота.