Грегъри Робъртс - Шантарам

Нещо повече, имаше я и опасността. За някои опасността е вид наркотик или дори афродизиак. Като беглец, живеещ всеки ден и всяка нощ със страха, че ще бъда убит или заловен, за мен опасността бе нещо друго. Тя беше едно от копията, с което убивах дракона на стреса. Тя ми помагаше да заспя. Когато отивах на опасни места и вършех опасни неща, ме заливаше нов и по-различен страх. Този нов страх заглушаваше ужаса, който твърде често ме тревожеше, докато бях буден. Когато изпълнех задачата и новият страх утихнеше и си отидеше, аз се задавях от изтощен покой.

И не бях сам в тази жажда за опасни задачи. Докато работех, срещнах други агенти, контрабандисти и наемници, чиито трескави погледи и подпалени от адреналина рефлекси бяха същите като моите. Точно като мен всички те бягаха от нещо, което не можеха да забравят и срещу което не можеха да се изправят. И само парите от опасността, спечелени от безразсъден риск, им помагаха да избягат за няколко часа и да заспят.

Последваха второ, трето, четвърто пътуване до Африка без инциденти. Използвах три различни паспорта, всеки път заминавах и пристигах на различно международно летище и ползвах вътрешните линии за Бомбай. Полетите с двойно прехвърляне между Делхи и Бомбай продължиха. Задачите за специалисти, които изпълнявах заедно с валутните дилъри на Халед и някой от търговците на злато, ми отваряха достатъчно работа — през повечето време, за да не мисля твърде много и за Карла.

В края на мусона посетих бордея и придружих Касим Али на всекидневната му обиколка. Докато проверяваше отводнителните канали и нареждаше повредените колиби да се поправят, си спомних как му се възхищавах и зависех от него, когато живеех в коптора. Вървейки до Касим Али, обут с новите си кубинки и черни джинси, аз гледах как силни младежи, босоноги и облечени с лунги, копаеха и стържеха с ръце като мен някога. Гледах ги как укрепват оцелелите стени и прочистват запушените канали, за да остане сух бордеят до края на дъждовете. И им завиждах. Завиждах им за това колко важна работа вършат и за ревностната им отдаденост. Някога толкова добре я познавах — тази пламенна и безрезервна отдаденост. Спечелвах гордите и благодарни усмивки на тукашните жители, когато свършехме мръсната работа. Но този живот за мен беше свършил — и неговите добродетели и безценни утехи бяха далечни и невъзвратими като живота, който познавах и загубих в Австралия.

Може би усещайки мрачното ми настроение, Касим ни насочи към откритата площ, където Прабакер и Джони се занимаваха с първоначалната подготовка за сватбите си. Джони и десетина негови съседи издигаха скелета на шамиана — голямата шатра — където щяха да се проведат сватбените церемонии. По-нататък други мъже строяха малка сцена, където двойките щяха да седнат след обреда и да получават даровете си от роднини и приятели. Джони ме поздрави сърдечно и обясни, че Прабакер работи с таксито си под наем и ще се върне след залез-слънце. Обиколихме заедно скелета, огледахме конструкцията и обсъдихме относителните преимущества и цените на найлоновото и на памучното покритие.

С покана да пием чай Джони ме поведе към групата строители на сцената. Бившият ми съсед Джитендра ръководеше проекта. Изглежда беше преодолял мъката, която го омаломощаваше дълги месеци, след като холерната епидемия покоси жена му. Не беше як като преди — някогашното му шкембе се беше смалило до малка твърда могилка под фланелката му — но очите му отново грееха с надежда и усмивката му не беше насилена. Синът му Сатиш беше израснал бързо и изведнъж след смъртта на майка си. Когато се ръкувах с него, плъзнах в шепата му банкнота от сто рупии. Той я прие също така потайно и я пъхна в джоба на шортите си. Усмивката му беше сърдечна, но все още страдаше за смъртта на майка си. В очите му имаше пустота, черна дупка от скръб и потрес, която поглъщаше всички въпроси и не даваше отговори. Когато поднови работата си — режеше кокосово въже за мъжете, които овързваха бамбуковите колове — лицето му отново се вкамени. Познавах това изражение. Понякога го мярках, случайно, в огледалото — така изглеждаме, когато онази част от щастието, невинната и доверчивата, ни е отнета и ние обвиняваме себе си, оправдано или не, за загубата й.

— Ти знаеш ли откъде съм получил името си? — попита ме Джони, докато пиехме горещия и вкусен чай от бордея.

— Не — отвърнах с усмивка на смеха в очите му. — Никога не си ми разказвал.

— Родил съм се на тротоара, близо до пазара „Крофорд“. Майка ми имала местенце там, колибка от найлон и два пръта. Найлонът бил вързан за стената под едно табло за афиши. То било изпочупено и на него били останали само парчета от два афиша. От едната страна имало парче от киноафиш с името Джони . До него имало плакат с реклама за пури, с… да, позна! Била останала само думата Пурата.