Грегъри Робъртс - Шантарам

— И на нея й харесало — продължих аз вместо него — и тя…

— … ме нарекла Джони Пурата. Родителите й, нали знаеш, те я изхвърлили. А мъжът, който бил моят баща, я зарязал и тя напълно се отказала и от двете фамилни имена за мен. Докато траели родилните мъки, докато ме раждала там, на тротоара, тя се взирала в тези думи, Джони Пурата, и го приела за поличба , прощавай за шегата. Тя беше много, много упорита жена.

Той загледа как на малката сцена Джитендра, Сатиш и останалите вдигаха плоски парчета шперплат на скелето, за да направят пода.

— Името е хубаво, Джони — казах аз след малко. — На мен ми харесва. И ти е донесло късмет.

Той се усмихна, а усмивката му премина в смях.

— Поне се радвам, че не е било реклама за слабително или нещо такова! — изтърси той. В отговор прихнах и разпръсках чая.

— Доста време се бавите с минаването под венчило — отбелязах, когато пак можех да говоря. — Защо така?

— Кумар… Та, той иска да се прави на преуспял бизнесмен и да даде зестра на всяка от дъщерите си. Ние с Прабакер му казахме, че не вярваме в тия неща. Не искаме зестра, разбираш ли, старомодно е, такива работи. Да ти кажа, таткото на Прабакер е на друго мнение. Прати от селото списък — списък с даровете, които си е намислил. Иска златен часовник — „Сейко“ автоматик — и ново колело, наред с другите неща. Моделът колело, което иска и си е избрал, ние му казахме, че е много голямо. Казахме му, че има къси крака и няма да стигат педалите, а камо ли земята, йаар ама той е пощурял по това колело. Както и да е, чакаме Кумар да събере цялата тая зестра. Сватбите са насрочени за последната седмица на октомври, преди всичките Дивали и така нататък.

— Тежка седмица ще е. Приятелят ми Викрам също ще се жени през тази седмица.

— Ти нали ще дойдеш на сватбите, Лин? — попита той леко навъсен. Джони беше човек, който услужваше на другите с безкористна щедрост. И както често става с такива хора, далеч не можеше да моли за услуги или да изразява желанията си със същата лекота.

— Не бих ги пропуснал за нищо на света! — разсмях се аз. — Ще дойда, накичен със звънчета! Съвсем буквално — като чуеш звън на звънчета, да знаеш, че идвам!

Когато го оставих, той разговаряше със Сатиш. Момчето слушаше съсредоточено и се взираше в лицето му с очи, безизразни като надгробна плоча. Спомних си как се беше вкопчило за крака ми в деня, когато Карла дойде при мен в бордея; как я беше одобрил със срамежлива, искрена усмивка. Споменът разряза умъртвеното ми сърце. Казват, че никога не можеш да се прибереш отново у дома и в това, разбира се, има много истина. Но и обратното е вярно. Ти трябва да се върнеш и винаги ще се връщаш, и никога не можеш да спреш да се връщаш, колкото и да се мъчиш.

Имах нужда да се развлека и поех с мотора към „Ар Кей филм студиос“ с пълна газ, като криволичех твърде начесто и твърде бързо между колите. Предния ден бях наел осем чужденци и ги пратих на Лиса. Не ми беше трудно да намирам и навивам чужденци за роли без реплики в боливудски филми. Същите тези немски, швейцарски, шведски и американски туристи, които биха реагирали недоверчиво и враждебно на индийски кастинг агенти, откликваха въодушевено на моите предложения. През годините, в които живях в бордея и работех като туристически гид, бях срещал всякакви чуждестранни туристи и си бях разработил стил на общуване с тях, с който бързо печелех доверието им. Този стил беше две части шоумен, две части ласкател и една част флиртаджия в съчетание с намек за немирство, снизхождение за аромат и щипка презрение.

Работата като туристически гид ми донесе и приятелства в няколко ключови ресторанта в „Колаба“. Години наред водех групите туристи в „Кафе Монегар“, „Пикадили“, бара за сокове на „Дипти“, „Едуард Осми“, ресторант „Мезбан“, „Апсара Кафе“, кафене „Странд“, „Идеал“ и други в туристическия район и ги насърчавах да си харчат там парите. Когато имах нужда от чужденци за епизодични роли в боливудски филми, обикалях тези кафенета и ресторанти. Собствениците, управителите и сервитьорите винаги ме посрещаха сърдечно. Щом видех подходяща група младежи и девойки, им отправях предложението за шанс да се снимат в индийски филм. С подкрепата на персонала обикновено за няколко минути спечелвах доверието и съгласието им. После се обаждах на Лиса Картър да уреди транспорта за следващия ден.

Системата работеше добре. За няколкото месеца, откакто се бяхме захванали, водещи студии и продуценти възлагаха на Лиса да подбира актьори. Намирането на най-скорошната група — чужденците, които наех вчера — беше първата ни работа за прочутото Ар Кей студио.