Грегъри Робъртс - Шантарам

Момичетата бяха приятни. Бях избрал тяхната група точно защото всички бяха здрави и привлекателни момчета и момичета. Усмивките им ме накараха да се присъединя. Замислих се какво би означавало това — да участвам във филм, който ще гледат триста милиона души в десет или повече страни, докато се укривам като най-издирвания в отечеството престъпник. Беше глупаво. Беше опасно.

— О, защо пък не, по дяволите? — вдигнах рамене.

Клиф и сценичните работници се оттеглиха, а актьорите заеха местата си. Звездата, Чънки Панди, беше хубав, атлетичен бомбаец. Бях го гледал в няколко филма, на които ме заведоха моите индийски приятели, и с изненада открих, че на живо е много по-красив и харизматичен, отколкото на екрана. Асистент гримьор му държеше огледалото, докато той се решеше и нагласяше косата си. Беше се втренчил в огледалото като хирург по време на сложна, критична операция.

— Изтърва най-хубавото — прошепна ми едната от германките. — На този му отне страшно много време да си научи танцовите стъпки за сцената. Много пъти здравата се орезили. И при всеки резил тоя дребният с Spiegel… с огледалото , изскача и го гледаме как пак и пак се реше. Ако просто бяха използвали резила му и ресането пред огледалото, дето го държи дребосъкът, казвам ти, че това ще стане страшен комедиен хит.

Режисьорът на филма стоеше до оператора, вперил око в обектива на камерата, а после даде наставления на осветителите. По даден знак асистент-режисьорът призова за тишина на площадката. Операторът обяви, че камерата работи.

— Звук! — изкомандва режисьорът. — И… начало!

Музиката гръмна от грамадните високоговорители като тези по стадионите. Не бях чувал досега музика от индийски филм да кънти толкова силно и бях възхитен. Танцьорките, включително и звездата Кими Каткар, изскочиха на изкуствената сцена. Лъкатушейки по площадката между тълпата от статисти, Кими прекоси плавно сцената и тръгна от маса на маса, като не спираше да танцува и да жестикулира. Героят се включи в танца, а когато пристигнаха актьорите, играещи ченгетата, се шмугна под масата. Целият епизод във филма продължаваше само пет минути, но репетициите продължиха цяла сутрин, а снимките — до късно следобед. Първият ми опит в шоубизнеса завърши с две кратки завъртания на камерата, уловила широката ми усмивка, когато Кими поспря зад гърба ми в изкусителния си танц.

Отпратихме чуждестранните туристи с две таксита, а Лиса потегли с мен и с „Булет“-а към града. Беше топла вечер и тя свали сакото си и откопча шнолата на дългата си коса. Обви кръста ми с ръце и притисна буза до гърба ми. Тя беше добър пасажер — от тези, които отдават волята си с необичайно доверие и настройват тялото си на вълната на ездача. Усещах през тънката си бяла риза как гърдите й се притискат в гърба ми. Ризата ми бе разгърдена срещу топлия вятър и дланите й се притискаха в опънатата кожа на кръста ми. Никога не карах с каска. Отзад на седалката имаше закопчана каска за пътника, но тя избра да не я слага. Понякога, когато спирахме заедно с движението или за да завием, вятърът развяваше дългата й вълниста руса коса над рамото ми и я натикваше в устата ми. Ароматът на върбинков цвят играеше по устните ми. Бедрата й се притискаха към мен, нежно и с обещание, или със заплаха за силата, която притежаваха. Спомних си тези бедра, кожата, мека като лунна светлина по моята длан през онази нощ у Карла. И тогава, сякаш четеше мислите ми или в унисон с тях, щом моторът спря на един светофар, тя попита:

— Как е детето?

— Детето ли?

— Момченцето, което доведе онази вечер, спомняш ли си, у Карла?

— Добре е. Миналата седмица го видях у чичо му. Вече не е толкова малък. Бързо расте. Учи в частно училище. Не му харесва много там, но ще се справи.

— Мъчно ли ти е за него?

Светна зелено, аз потеглих и намалих газта, за да навлезем в кръстовището със стакато ритъма на ревящия мотор. Не й отговорих. Разбира се, беше ми мъчно за него. Той беше добро дете. Беше ми мъчно за дъщеря ми. Беше ми мъчно за майка ми и за цялото ми семейство. Тъгувах за приятелите си, за всичките, и през онези отчаяни години бях убеден, че никога повече няма да ги видя. Мъката по обичните ми хора беше за мен като траур и беше по-тежка, много по-тежка заради това, че доколкото знаех, те не бяха мъртви. Сърцето ми понякога бе гробище, пълно с надгробия без имена. И когато бях сам в апартамента си, нощ след нощ, тази скръб и мъката по тях ме душаха. Тоалетката беше затрупана с пачки пари, имаше и прясно подправени паспорти, които можеха да ме отведат… навсякъде. Но нямаше къде да отида: нямаше място, което да не е лишено от смисъл, характер и любов заради празнината на мястото на онези, които ги нямаше и бяха загубени завинаги.