Грегъри Робъртс - Шантарам

Аз бях беглецът. Аз бях изчезналият. Аз бях липсващият, липсващ в действие. Но вътре в попътната струя на моето бягство липсващите бяха те . В моето изгнание липсваше целият ми някогашен свят. Бягството на беглеца, който се мъчи пряко душата си да унищожи миналото — а заедно с него да укрепне и всяка издайническа следа за това кой е бил и откъде идва и от онези, които някога са го обичали. И ние се втурваме в това самозаличаване, за да оцелеем, но неизменно се проваляме. Не можем да се отречем от миналото, но не можем и да избягаме от мъките му, защото миналото е говореща сянка, която върви редом с истината за това кои сме, крачка след крачка, чак докато умрем.

Докато яздехме, от розово-лилавата палитра на превалилата вечер се издигна синьо-черна нощ. Гмурнахме се заедно с морския вятър в тунели от светлина. Мантията на залеза падна от раменете на града. Ръцете на Лиса се движеха по изпънатата ми кожа като морето, като неговата бушуваща, прииждаща ласка. И за кратко, докато се носехме заедно с мотора, ние бяхме едно: една страст, едно обещание, размиващо се в компромис, една уста, вкусваща струята на опасността и възторга. И нещо — може би любов, а може би страх — ме тласкаше към избора и шепнеше в топлия вятър: „Никога няма да бъдеш по-млад и по-свободен от сега“.

— Ще си ходя.

— Не искаш ли кафе или нещо друго? — попита ме тя, пъхнала ключа в ключалката на входната врата.

— Ще си ходя.

— Кавита много се е запалила по историята, която си й разказал, за онези момичета от бордея. Възкръсналите момичета. Само за това говори. Сините сестри — така ги нарича. Не зная защо им казва така, но името си го бива.

Тя ми говореше, за да ме задържи. Погледнах в небето на нейните очи.

— Ще си ходя.

Два часа по-късно, напълно буден, все още усещах притискането на устните й в целувката за лека нощ и никак не се изненадах, когато телефонът иззвъня.

— Можеш ли да дойдеш веднага? — попита ме тя, щом вдигнах слушалката.

Мълчах и се мъчех да намеря начин да кажа „не“ така, че да прозвучи като „да“.

— Опитвах се да намеря Абдула, но той не вдига — продължи тя и тогава долових глухите, страхливи, ужасени нотки в монотонния й глас.

— Какво има? Какво е станало?

— Имахме неприятности… Случи се беда…

— Маурицио ли беше? Добре ли си?

— Той е мъртъв — промълви тя. — Убих го.

— Има ли някой там?

— Някой? — повтори вяло тя.

— Има ли някой друг там, в апартамента?

— Не. Тоест, да — Ула е тук и той, на пода. Това е…

— Слушай! — наредих й. — Заключи вратата. Не пускай никого вътре.

— Вратата е изкъртена — смотолеви тя. — Той изкърти бравата и нахлу.

— Добре. Подпри я с нещо — със стол или с нещо друго. Не отваряй, докато дойда.

— Ула е… ужас. Тя… доста е разстроена.

— Всичко ще се нареди. Само залости вратата. Не звъни на никой друг. Не говори с никого и не пускай никого вътре. Направи две кафета с много мляко и захар — четири лъжици захар — и седнете с Ула да ги изпиете. Сипи й и някакво силно питие, ако има нужда. Идвам. След десет минути съм там. Стой вътре и запази спокойствие.

Докато яздех нощта, врязвах се в гъмжащите от хора улици и криволичех с мотора из паяжината от светлини, не чувствах нищо — нито страх, нито ужас, нито тръпки на възбуда. Да прехвърлиш червената черта с мотоциклет означава така да надуваш газта с всяка смяна на скоростите, че стрелката на километража да се завърта чак до края на червената зона, до максималния предел. И точно това правехме ние, всичките, всеки по своя си начин — Карла и Дидие, и Абдула, и аз. Ние прехвърляхме червената черта в живота си. И Лиса. И Маурицио. Въртяхме стрелката и я вкарвахме в червената зона.

Един холандски наемник в Киншаса веднъж ми каза, че единственият път, когато е престанал да мрази себе си бил когато поетият от него риск станал толкова голям, че действал, без да мисли и да чувства нищо. Прииска ми се да не ми го беше казвал, защото разбирах точно какво означава. И яздех в нощта, издигах се в нощта и празнотата в сърцето ми сякаш беше покой.

От първия си бой с ножове научих, че в пряк двубой влизат два вида хора: тези, които убиват, за да живеят, и онези, които живеят, за да убиват. Тези, които обичат да убиват, могат да започнат боя със страшна ярост и плам, но мъжът или жената, който се бие само за да оживее и убива само за да оцелее, накрая обикновено надделява. Ако убиецът започне да губи битката, подбудите му изчезват. Ако оцеляващият започне да губи, подбудите му го надъхват по-яростно от всякога. А убийствените двубои със смъртоносни оръжия, за разлика от обикновения бой с юмруци, се губят и печелят от подбудите, които не отстъпват, когато потече кръвта. Много е просто: да си спасиш живота е по-силна и по-трайна подбуда в боя, отколкото да довършиш някого.