Грегъри Робъртс - Шантарам

Първият ми бой с ножове беше в затвора. Като повечето затворнически сбивания и това започна банално и завърши зверски. Противникът ми беше як и силен ветеран с много битки. Беше изнудвач и обираше парите и тютюна на по-слабите от него. На повечето вдъхваше страх и тъй като не беше обременен с благоразумие, приемаше този страх за уважение. Аз не го уважавах. Побойниците са ми противни заради тяхната страхливост и ги презирам заради жестокостта им. Не познавам суров мъжага, който напада слабите. Суровите мъже мразят побойниците почти толкова, колкото побойниците мразят тях.

А аз си бях суров. Бях израснал в работнически квартал, където не си поплюваха и се биех, откакто се помня. Тогава никой в системата на затвора не го знаеше, защото не бях градил кариера на престъпник и нямах минало. Затворническият си живот започнах като съден за пръв път. Нещо повече — бях интелектуалец, говорех и се държах като такъв. Някои мъже уважаваха това, други ми се подиграваха, но никого не го беше страх. Въпреки това дългата присъда, която излежавах — двайсет години тежък труд за въоръжен грабеж — възпираше повечето от тях. Бях тъмна личност. Никой не знаеше как бих откликнал на истинско изпитание и мнозина проявяваха любопитство.

Проверката, когато дойде, беше проблясъкът на стомана, изкъртени зъби и широко отворени, безумно въртящи се очи като на бясно куче. Той ме нападна в пералнята на затвора — единственото място, което не беше под прякото наблюдение на пазачите, патрулиращи по мостовете между стражевите кули. Беше непредизвикано, изненадващо нападение, което на затворнически жаргон наричаха „неочакван удар“. Той беше въоръжен със стоманен нож за хранене, заточен с безкрайно злобно търпение върху каменния под на неговата килия. Върхът му беше толкова остър, че ставаше за бръснач или за прерязване на гърла. Преди да вляза в затвора, никога не носех нож и не бях вадил нож срещу човек. Но вътре, където нападаха и наръгваха мъже през ден, послушах съвета на печените мъжаги, оцелели дълги години вътре. „По-добре да имаш оръжие и да не ти потрябва — неведнъж ми повтаряха те, — отколкото да ти потрябва и да нямаш“. Моят нож беше наточен метален шиш, дебел колкото човешки пръсти малко по-дълъг от педя. Дръжката беше обвита с тиксо за опаковане и лягаше в дланта ми, без да притиска пръстите. Когато боят започна, онзи не знаеше, че съм въоръжен, но и двамата по свой начин очаквахме битката да е на живот и смърт. Той искаше да убие мен, а аз бях сигурен, че за да оцелея, се налага да го убия.

Той допусна две грешки. Първата — че се биеше, отстъпвайки назад. За да ме изненада неочаквано, той първо се нахвърли върху мен и с два удара на ножа разряза гърдите и предмишницата ми. Трябваше да продължи и да завърши атаката, да ме удря, кълца и мушка, но той заотстъпва назад, като въртеше ножа в малки кръгчета. Може би е очаквал да се предам — повечето от враговете му бързо се предаваха, победени от собствения си страх пред него и от гледката на собствената си кръв. Може да е бил толкова сигурен в победата си, че просто си играеше с мен само заради тръпката от убийството. Каквато и да беше причината, той загуби предимството и с тази първа стъпка назад загуби и битката. Даде ми време да извадя ножа си от пазвата и да го насоча към него. Забелязах изненадата в погледа му и тя ми подсказа как да контраатакувам.

Втората му грешка беше, че държеше ножа, все едно е меч, а той участва в турнир по фехтовка. Човек използва захват изотдолу, когато очаква ножът му, като пистолет, да се бие вместо него. Но ножът не е пистолет, разбира се, и в битката с нож не оръжието решава боя, а човекът. Ножът е само да му помага да го изведе до победа. Победният захват е захватът на кинжал — с острието надолу, а юмрукът, който го стиска, е свободен да нанася удари. Този захват осигурява на човек максимум сила при удар надолу и допълнително оръжие — стиснатия юмрук.

Той заотстъпва приклекнал, размахвайки ножа — описваше дъги със замах, разперил ръце. Беше десняк. Заех боксова стойка на леворък, стиснал кинжала в десния си юмрук. Пристъпвах с десния крак и влачех левия, за да пазя равновесие. Нападнах го. Той замахна на два пъти с ножа към мен и после се хвърли напред. Отстъпих встрани и му нанесох три удара: десен-ляв-десен. Единият от тях беше късметлийският. Носът му се счупи, очите му се насълзиха, засмъдяха и погледът му се замъгли. Той се хвърли пак и се опита да ме наръга странично. Стиснах китката му с лявата си ръка, стъпих между краката му и го наръгах в гърдите. Целех се в сърцето или в белия дроб. Не улучих нито едното, но въпреки това забих шиша чак до дръжката в месестата плът под ключицата му. Той проби кожата на гърба му точно под лопатката.