Грегъри Робъртс - Шантарам

Изтичах обратно в клиниката. Беше празна. Прабакер се грижеше за Парвати, Джони Пурата се беше заел да намира и изнася мъртвите. Джитендра, седнал на земята пред нашите колиби и скрил лице в шепи, потъваше в плаващите пясъци на своята скръб. Възложих му да направи няколко големи покупки за мен и да провери всички близки аптеки в района за разтвор. Гледах го как тътри крака по пътеката към улицата и се тревожех за него и за малкия му син Сатиш, също болен, когато в далечината видях жена, която вървеше към мен. Още преди да я позная , сърцето ми вече не се съмняваше, че е Карла.

Беше облечена със сал вар камиз — най-ласкателното облекло на света след сарито, в два нюанса на морскозеленото. Дългата туника беше в по-тъмен цвят, а панталоните отдолу, пристегнати в глезена — по-бледи. Носеше и дълъг жълт шал, преметнат по индийски към гърба. Черната й коса бе пригладена силно назад и вързана на тила. Прическата подчертаваше големите й зелени очи — зеленото на лагуните, в които плитката вода облива златния пясък, а също и черните й вежди и съвършената й уста. Устните й приличаха на меките хребети на пустинни дюни по залез, на гребените на вълни, които се срещат в пенливия си бяг към брега, на прибраните криле на ухажващи се птици. Движенията на тялото й, докато вървеше към мен по неравната пътека, приличаха на буреносен вятър, пробудил се сред горичка от млади върби.

— Какво правиш ти тук?

— Струвало си е да вземаш уроци в школата по чар, забелязвам — произнесе тя провлечено, съвсем по американски, вдигна вежда и изви устни в саркастична усмивка.

— Тук е опасно — намръщих се аз.

— Знам. Дидие срещнал един от тукашните ти приятели. Той ми каза.

— Е, и какво правиш тук?

— Дойдох да ти помагам.

— За какво да ми помагаш? — сопнах се, разгневен от тревогата си за нея.

— Да ти помагам… да вършиш онова, което вършиш тук. Да помагаш на другите. Ти не се ли занимаваш точно с това?

— Трябва да си отидеш. Не можеш да останеш. Твърде опасно е. Навсякъде мрат хора. Не знам колко по-зле ще стане.

— Няма да си тръгна — заяви тя спокойно, взряна решително в мен. Големите зелени очи сияеха непоколебимо. Никога не е била по-красива. — Ти не си ми безразличен и аз оставам с теб. Какво да правя?

— Но това е нелепо! — въздъхнах аз и прокарах безсилно пръсти през косата си. — Тъпо е, по дяволите!

— Слушай — отвърна тя и ме изненада с широка усмивка, — да не мислиш, че си единственият, който има нужда да спасява? А сега ми обясни спокойно какво да правя.

Наистина имах нужда от помощ, не само във физическия труд и грижите за хората, но и заради съмненията, страха и срама, които пулсираха в гърлото и в гърдите ми. Има ирония в храбростта и причините да я ценим толкова. Тя е в това, че ни е по-лесно да проявим храброст заради някой друг, отколкото само заради себе си. А и аз я обичах. Истината беше, че докато думите ми я гонеха, за да не пострада, сърцето ми, този фанатик, заговорничеше с очите ми да остане.

— Ами, има много работа за вършене. Но внимавай! При първия признак, че… че не ти е добре, се мяташ на такси и отиваш при приятеля ми Хамид. Той е лекар. Договорихме ли се?

Тя се пресегна и постави дългата си тясна длан в моята. Стисна ръката ми силно и уверено.

— Договорихме се. Откъде започваме?

Започнахме с обиколка из бордея — посещавахме болните и раздавахме пакети с разтвор. Вече повече от сто души проявяваха симптомите на холера и половината от тях бяха тежки случаи. Задържахме се само минути при всеки болен и пак ни отне двайсет часа. Постоянно в движение, ние пиехме бульон или силно подсладен чай от стерилни чаши — това беше единствената ни храна. Чак вечерта на следващия ден седнахме за първи път да се нахраним нормално. Бяхме изтощени, но гладът ни накара да се нахвърлим на горещите роти и зеленчуците. После, поосвежени, тръгнахме отново, за да обиколим най-тежко болните.

Работата беше мръсна. Думата холера идва от гръцкото kholera , което значи диария . Диарията при това заболяване има изключително противна миризма и никога не можеш да привикнеш към нея. Всеки път, когато влизахме в колибата при болен, се борехме с гаденето. А когато повърнеш, то се усилва още повече.

Карла беше мила и любезна, особено с децата, и вдъхваше увереност на семействата. Запазваше чувството си за хумор въпреки вонята и безкрайното навеждане, за да вдигнеш, почистиш и утешиш хората в тъмните влажни коптори, въпреки болестта, умиращите и страха, че и ние ще се разболеем и умрем, когато епидемията се разрасна. Четирийсет безсънни часа тя се усмихваше всеки път, когато обърнех към нея жадните си очи. Бях влюбен в нея и дори тя да беше мързелива, страхлива, стисната или с лош нрав, пак щях да я обичам. Но тя беше смела, състрадателна и щедра. Трудеше се здраво и беше вярна приятелка. И някак си през тези часове на страх, страдание и смърт аз откривах нови начини и причини да харесвам жената, която вече обичах с цялото си сърце.