Грегъри Робъртс - Шантарам

Принудена сама да изкарва пари за нуждите си, Карла работела всяка вечер след училище в местен ресторант, а в почивните дни — като детегледачка. Един от бащите, за които работела, една гореща лятна вечер се върнал по-рано, сам. Връщал се от купон и бил пиян. Тя го харесвала — бил хубавец и от време на време си мечтаела за него. Когато прекосил стаята и застанал до нея в онази знойна лятна нощ, вниманието му я поласкало, въпреки че лъхал на вино и гледал оцъклено. Той я докоснал по рамото и тя се усмихнала. Това била последната й усмивка за много дълго време.

Никой, освен Карла не го нарекъл изнасилване. Той казал, че Карла го подмамила, а леля й взела неговата страна. Петнайсетгодишното сираче от Швейцария напуснало дома на леля си и никога повече не я потърсило. Преместила се в Лос Анджелис, намерила си работа, деляла квартира с друго момиче и започнала да се оправя сама. Но след изнасилването загубила онази обич, която израства в доверие. Други чувства се запечатали в нея — приятелство, състрадание, сексуалност, но онази обич, която вярва и се доверява на постоянството на друго човешко сърце, романтичната любов, била изгубена.

Тя работела, пестяла и посещавала вечерно училище. Мечтата й била да успее да постъпи в университет — в който и да е университет, където и да било — и да учи английска и немска литература. Но младият й живот бил твърде съсипан и твърде много нейни любими хора били мъртви. Не могла да завърши никакъв образователен курс. Не можала да се задържи на никоя работа. Блуждаела и започнала сама да се учи — четяла всичко, което й вдъхвало сили и надежда.

— И после?

— И после — заговори тя бавно, — един ден се качих на самолет за Сингапур и се запознах с бизнесмен, индийски бизнесмен, и животът ми… просто… се промени завинаги.

Тя въздъхна шумно — не знаех дали от отчаяние, или просто от умора.

— Радвам се, че ми го каза.

— Какво съм ти казала?

Тя се мръщеше и тонът й беше остър.

— Че ми разказа… за живота си — отвърнах.

Тя се успокои.

— Недей — тя си позволи малка усмивка.

— Не, сериозно. Радвам се и ти благодаря, че ми се довери дотолкова, че да… заговориш за себе си.

— И аз го казах сериозно — настоя тя усмихнато. — Недей… да го казваш… да споменаваш нищичко за това… на никого. Става ли?

— Става.

Умълчахме се. Някъде наблизо плачеше бебе и чувах как майка му го успокоява, нареждайки срички, нежни и в същото време едва доловимо сърдити.

— Защо ходиш в „При Леополд“?

— Защо питаш? — попита ме тя сънено.

— Не знам, просто се чудя.

Тя се засмя със затворена уста, дишаше през носа. Главата й се отпусна на рамото ми. В тъмното чертите на лицето й бяха меки, а очите й блестяха като черни перли.

— Искам да кажа, Дидие и Модена, и Ула, дори и Лети и Викрам — всички те някак си се вписват там. Но не и ти. Ти не им подхождаш.

— Мисля… че те ми подхождат, въпреки че аз не им подхождам — въздъхна тя.

— Разкажи ми за Ахмед — помолих я. — За Ахмед и Кристина.

В отговор тя мълча толкова дълго, че я помислих за заспала. После заговори — тихо, равно и без прекъсване, все едно даваше показания на процес.

— С Ахмед бяхме приятели. Той беше най-добрият ми приятел, за кратко, беше ми нещо като брата, който никога не съм имала. Идваше от Афганистан, бил ранен във войната. Дошъл в Бомбай, за да се съвземе — в известен смисъл това важеше и за двама ни. Раните му бяха толкова тежки, че никога не успя напълно да оздравее. Както и да е, ние се утешавахме един друг, би могло да се каже, и много се сближихме. Той беше завършил в Кабулския университет и говореше отлично английски. Говорехме за книги и за философия, за музика, изкуство и храна. Беше прекрасен и благороден мъж.

— И нещо му се случи — подсказах аз.

— Да — позасмя се тя. — Срещна Кристина, това му се случи. Тя работеше за Мадам Жу. Беше италианка, много тъмна и красива. Дори аз ги запознах — една вечер, когато тя дойде в „При Леополд“ с Ула. И двете работеха в Двореца.

— Ула е работила в Двореца?

— Ула беше едно от най-популярните момичета, работило някога при мадам Жу. После тя напусна Двореца. Маурицио имаше връзка в немското консулство. Искаше да смаже колелцата на някаква далавера, която въртеше с германеца, и разбрал, че онзи бил луд по Ула. С много убеждения от страна на консулския служител и със собствените си спестявания Маурицио успял да откупи свободата на Ула. Накарал я да върти онзи от консулството, докато му свърши… онова, дето искал да му свърши. И после го зарязал. Онзи се побъркал, така чух, и си пръснал мозъка. Маурицио вече бил успял да накара Ула да работи, за да си изплати дълга към него.