Грегъри Робъртс - Шантарам

В три часа сутринта на втората нощ настоях тя да поспи, а и двамата да поспим, преди умората да ни смаже. Тръгнахме обратно по тъмните пусти пътеки. Нямаше Луна, а звездите пронизваха черния небесен купол с ярко сияние. На едно необичайно широко място, където се събираха три пътеки, аз се спрях и вдигнах ръка, за да дам знак на Карла да мълчи. Чуваше се едва доловимо драскане, шумолене и шушнене, сякаш шумолеше тафта или мачкат целофан. В тъмното не можех да разбера откъде идва шумът, но знаех, че е наблизо и се приближава все повече. Протегнах ръка назад, за да хвана Карла, притиснах я до гърба си и се заобръщах наляво и надясно, за да се ориентирам откъде идва звукът. И те дойдоха — плъховете.

— Не мърдай! — предупредих я с дрезгав шепот и я притиснах още по-силно. — Стой съвсем неподвижно! Когато не мърдаш, те те мислят за част от мебелировката. Мръднеш ли, ще те ухапят!

Плъховете прииждаха — стотици, а после хиляди: черни вълни от тичащи, цвърчащи гадини, които се изливаха от пътеките и заливаха краката ни като придошла река. Бяха грамадни, по-големи от котки, тлъсти и мазни. Търчаха в орда по пътеките и се прескачаха по два, по три. Търчаха покрай нас и ние тънехме в тях до глезените, после и до пищялите, до коленете, катереха се един върху друг и се блъскаха в краката ми със страшна сила. Зад нас те потъваха в нощта, към канализационните тръби на кулите с богаташките апартаменти, както всяка нощ, докато мигрираха от близките пазари през бордея. Стори ми се, че черните пълчища от тракащи със зъби плъхове прииждаха десетина минути, въпреки че не можеше да е толкова дълго. Най-сетне се махнаха. Пътеките бяха почистени от отпадъци и боклуци, тишина задръсти въздуха.

— Какво… беше това… мамка му? — попита тя, зяпнала от ужас.

— Проклетите гадини минават оттук всяка нощ по това време. На никого не му пречи, защото поддържат чистотата и не те закачат, ако си в колибата си или спиш на земята навън. Но ако им пречиш и се паникьосаш, ти се покатерват и те почистват така добре, както и пътеките.

— Трябва да ти призная, Лин — каза тя с уверен глас, но с все така разширени от страх очи. — Знаеш как да забавляваш момичетата.

Смазани от умора и успокоени, че не сме пострадали, се вкопчихме един в друг и се затътрихме към моята клиника-дом. Постлах едно одеяло на голата земя и легнахме на него, подпрели гърбове в купчина други одеяла. Прегърнах я. Дъжд ръмеше под платнената тента. Някъде някой извика дрезгаво в съня си и напрегнатият безсмислен звук завръхлита от сън в сън, докато най-сетне глутница подивели кучета, кръстосващи край бордея, не зави в отговор. Твърде преуморени, за да заспим, с изтощени тела, притиснати и тръпнещи от сексуално напрежение, ние лежахме будни и болезнено, къс по къс, Карла ми разказа своята история.

Беше родена в Швейцария, в Базел, единствено дете. Майка й — италиано-швейцарка, а баща й — швед. Били хора на изкуството — баща й художник, а майка й — колоратурно сопрано. Спомените на Карла Сааранен за ранното й детство бяха най-щастливите в живота й. Младата творческа двойка била популярна, а домът им бил място за срещи на поети, музиканти, актьори и други артисти в космополитния град. Карла израснала, говорейки свободно четири езика, и прекарвала дълги часове в разучаване на любимите арии с майка си. В ателието на баща си тя гледала как той омагьосва празните платна с всички цветове и форми на своята страст.

После един ден Иша Сааранен не се върнал от своя изложба в Германия. Около полунощ местната полиция съобщила на Анна и Карла, че колата му изскочила от шосето по време на снежна буря. Бил мъртъв. Само за година нещастието съсипало хубостта на Анна Сааранен, убило прекрасния й глас и най-накрая задушило живота й. Тя взела свръхдоза приспивателно. Карла останала сама.

Вуйчо й живеел в Америка, в Сан Франциско. Сирачето било само на десет години, когато стояло с този непознат на гроба на майка си, а после заминало с него, за да расте в семейството му. Марио Пачели бил щедър и грамаден, същински мечок, отнасял се към Карла с обич, доброта и искрено уважение. Приел я в семейството си като равна на собствените му деца във всяко едно отношение. Често й казвал, че я обича и че се надява и тя да го обикне някога и му даде част от обичта към мъртвите й родители, която знаел, че пази заключена в себе си.

Но нямало време тази обич да покълне. Вуйчо й Марио загинал при злополука по време на скално катерене три години след пристигането й в Америка и грижите за нея поела вдовицата му Пинелъпи. Леля Пени завиждала на девойката за красотата и войнствения и, плашещ интелект — качества, които нейните три деца не притежавали. Колкото по-силно сияела Карла в сравнение с другите деца, толкова повече я мразела леля й. „Няма подлост, по-злобна и жестока, от възникналата по съвсем неоправдани причини.“ Леля Пени лишавала Карла от всичко, наказвала я своеволно, постоянно я биела и унижавала, само дето не я изхвърлила на улицата.