Грегъри Робъртс - Шантарам

Ужас изпълваше очите на Сита, сестрата на Парвати. Беше се свила в ъгъла на колибата, а хубавото й лице бе разкривено от обзелия я ужас. Това не беше обикновена болест и тя го разбираше.

Джони Пурата заговори на момичето на хинди. Тонът му беше груб, почти брутален. Предупреди я, че животът на сестра й е в нейните ръце и я смъмри, че е страхливка. Постепенно гласът му я изкара от гората на черните й страхове. Най-сетне тя го погледна в очите, сякаш го виждаше за първи път. Потръпна, а после пропълзя по пода и обърса с мокра кърпа устата на сестра си. И с този боен призив на Джони Пурата и простичкия, загрижен жест на Сита започна битката.

Холера. Привечер вече имахме десет тежки случая и още дузина вероятни. На зазоряване имахме вече шейсет болни в напреднал стадий и още стотина със симптомите. По пладне първата жертва вече беше починала — Радха, съседката ми.

Чиновникът от общинската здравна служба беше уморен, проницателен, жалостив мъж в началото на четирийсетте на име Сандип Джайоти. Изпълнените му със състрадание очи бяха тъмнокафяви, почти същите на цвят като лъщящата му потна кожа. Косата му беше разрошена и той често я приглаждаше назад с дългите пръсти на дясната си ръка. На шията му висеше маска, която той поставяше на устата си, когато влизаше в колиба или се срещаше с жертва на болестта. След като огледа за пръв път бордея, той се спря до моята колиба заедно с мен, доктор Хамид, Касим Али Хюсеин и Прабакер.

— Ще вземем пробите за анализ. — Той кимна към асистента си, който подреждаше проби от кръв, слюнка и урина в метално куфарче. — Но съм убеден, че си прав, Хамид. Има още дванайсет огнища на холера от Кандивли дотук. Повечето — малки. Но в Тане положението е лошо — повече от сто нови случая всеки ден. Всички местни болници са препълнени. Но за сезона на мусоните това всъщност не е толкова тежко. Надяваме се да ограничим огнищата на зараза до петнайсет-двайсет.

Изчаках някой да заговори, но те просто закимаха сериозно.

— Трябва да вкараме тези хора в болница — казах най-сетне.

— Виж — той се огледа и вдъхна дълбоко. — Можем да поемем няколко критични случая. Ще го уредя. Но просто е невъзможно да поемем всички. Няма да те лъжа. В още десет махали с колиби е същото. Ходил съм във всичките и навсякъде е така. Трябва да се преборите тук, сами. Длъжни сте да се преборите.

— Ти да не си откачил, бе? — креснах и усетих как страхът се промъква в червата ми. — Тази сутрин вече загубихме съседката ми Радха. Тук живеят трийсет хиляди души! Смешно е да ни разправят, че трябва сами да се преборим! Вие сте здравната служба , за Бога!

Сандип Джайоти гледаше как помощникът му затваря и закопчава куфарчетата с пробите. Когато се обърна към мен, видях, че зачервените му очи гледат сърдито. Възмутеният тон, особено от страна на един чужденец, го обиждаше, и го беше срам, че службата му не може да направи нищо повече за тукашните хора. Ако за него не беше очевидно, че аз живея и работя в бордея и хората ме обичат и разчитат на мен, той би ме пратил по дяволите. Гледах как всички тези мисли преминават по умореното му красиво лице, а после видях как търпелива, примирена, почти нежна усмивка ги замени, когато той приглади рошавата си коса.

— Вижте, няма нужда чужденец от богата страна да ми обяснява колко зле се грижим за своите хора, нито стойността на човешкия живот. Знам, че сте разстроен, а Хамид ми каза, че много добре се справяте тук, но аз се сблъсквам с подобни ситуации всеки ден, из целия щат. В Махаращра живеят сто милиона души и ние ценим всеки един от тях. Правим, каквото можем.

— Несъмнено — въздъхнах аз на свой ред, протегнах ръка и го докоснах над лакътя. — Съжалявам. Не исках да си го изкарвам на вас. Просто… тук съм извън компетенцията си и… сигурно съм уплашен.

— Защо стоите тук, когато можете да си тръгнете?

Въпросът беше рязък, а при тези обстоятелства — почти груб. Не можех да му отговоря.

— Не знам. Не знам. Обичам… Обичам този град. Защо вие оставате тук?

Той се взря в очите ми, а после бръчките му отново се разгладиха от нежна усмивка.

— С какво можете да ни помогнете? — попита доктор Хамид.

— Не е много, за жалост. — Той забеляза ужаса в очите му и тежка въздишка се отрони от натрупалата се в душата му планина от умора. — Ще пратя обучени доброволци да дойдат да ви помогнат! Иска ми се да можех да направя повече. Но съм убеден, знаете ли, убеден съм, че всички вие можете да се справите — навярно много по-добре, отколкото си мислите точно сега. Вече сте започнали добре. Откъде се сдобихте с разтвора?