Грегъри Робъртс - Шантарам

Седях сам върху един камък, по-голям и по-плосък от другите, и пушех цигара. По онова време пушех, защото като всички останали пушачи в света, исках да умра също толкова, колкото исках и да живея.

Слънчевите лъчи изведнъж разбутаха подгизналите мусонни облаци и за няколко кратки мига прозорците на блоковете от другата страна на залива се превърнаха в ослепителни бляскави огледала на златното Слънце. После по целия хоризонт дъждовните облаци се прегрупираха и бавно покриха сияйния кръг на небето. Трупаха се един след друг, докато то не се набразди от тъмни мокри облачни вълни, досущ като морето.

Запалих нова цигара от предишната и се замислих за любовта и за секса. Под натиска на Дидие, който позволяваше на приятелите си всякакви тайни, признах, че откакто съм пристигнал в Индия, не съм спал с жена. „Това е твърде много време между питиетата — хлъцна той от ужас. — И според мен ще е хубаво да се наквасиш здравата, ако ми схващаш мисълта, и то съвсем скоро.“ И беше прав, разбира се — колкото по-дълго се въздържах, толкова по-важно сякаш ставаше то. В бордея бях заобиколен от красиви индийки, девойки и жени, които пробуждаха малки симфонии от вдъхновение. Но никога не позволявах на очите и мислите си да стигнат твърде далеч по техен адрес — това би компрометирало всичко онова, което бях и което вършех като лекаря на коптора. Но имах шансове с чужденки, с туристки при всяка втора сделка, която сключвах през ден. Германки, французойки и италианки често ме канеха в хотелските си стаи да пушим, след като ги уреждах да си купят хашиш или трева. Знаех, че обикновено става дума за нещо повече от пушене. И се изкушавах. Понякога дори копнеех за това. Но не можех да избия Карла от ума си. И дълбоко вътре в мен — все още не зная дали любовта, страхът или добрата преценка будят това чувство — с цялата си интуиция усещах, че ако не я дочакам, това няма да се случи никога.

Не можех да обясня тази любов нито на Карла, нито на никого, включително и на себе си. Никога не бях вярвал в любовта от пръв поглед, докато всеки атом от тялото ми по някакъв начин не бе променен. Сякаш бях зареден със светлина и топлина. Само я погледнах, и вече бях друг, завинаги. И от този миг нататък любовта, която бликна в сърцето ми, сякаш повлече целия ми живот подир себе си. Чувах нейния глас във всеки прелестен звук, който вятърът увиваше около мен. Виждах лицето й всеки ден в бляскавите огледални проблясъци на паметта си. Понякога, когато мислех за нея, жаждата да я докосна, да я целуна, да вдишам една минута с аромат на канела от черната й коса раздираше гърдите ми и смачкваше въздуха в дробовете ми. Облаци, натежали от бремето на мусонния дъжд, се скупчваха над града, над главата ми и през тези седмици ми се струваше, че цялото това сиво небе е моята безутешна любов. Мангровите дървета трепереха с моята страст. Нощем през твърде много нощи неспокойният ми сън вълнуваше и разбунваше океана в похотливи мечти, а всяка сутрин Слънцето изгряваше с нова любов към нея.

Но тя не беше влюбена в мен, беше ми казала, и не искаше да я обичам. В опит да ме предупреди, да ми помогне или може би да ме спаси, Дидие веднъж ми каза, че никой не скърби по-дълбоко и по-покъртително от едната половина в голяма любов, на която не е писано да се сбъдне. И беше прав, разбира се, до известна степен. Но не можех да я зарежа — тази надежда да я обичам — и не можех да пренебрегна инстинкта, който ми заповядваше да чакам, да чакам, да чакам.

Имаше и друга обич — бащината обич или синовната обич, която изпитвах към Кадербай. Господарят Абдел Кадер Хан. Приятелят му Абдул Гани го беше нарекъл опора, с хиляди животи, привързани към неговия живот, за да намерят сигурност. Собственият ми живот като че беше един от тях. Ала не прозирах ясно начина, по който съдбата ме беше свързала с него, нито бях напълно свободен да си тръгна. Когато Абдул разказваше как е търсил мъдростта и отговорите на трите големи въпроса, той несъзнателно описа как аз самият търсех нещо или някого, в когото да повярвам. Бях вървял по същия прашен и изровен път към вярата. Но винаги, когато чувах разказ за вяра, всеки път, когато виждах някой нов гуру, стигах до едно и също: разказът бе някак неубедителен, а гуруто — несъвършен. Всяка вяра изискваше от мен да приема някакъв компромис. Всеки учител изискваше да затворя очи за някой недъг. А после се появи Абдел Кадер Хан и се усмихваше на моите подозрения с очите си с цвят на мед. „Дали той не е истинският? — започнах да се питам. — Той ли е единственият?“