Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ето на, вчера — продължи Дидие, като внимателно изливаше чая от чашата си в паничката и после го сърбаше от паничката, както правеха повечето обитатели на бордея. — Модена пристигна в кола с шофьор в „При Леополд“, а Маурицио носи „Ролекс“ за десет хиляди долара. Но…

— Но? — подканих го, щом той млъкна да отпие.

— Ами, техният бизнес е ужасно рискован. Маурицио невинаги е… почтен… в начинанията си. И ако ядоса, когото не трябва, ще последва голямо насилие.

— Ами ти? — попитах. Смених темата, защото не исках Дидие да види как змията на злобата се надига в мен, докато говори за бедата, която може би ще застигне Маурицио. — Ти самият флиртуваш ли с опасността? На новия ти… интерес… му липсва един конец, за да е истинска марионетка, или поне така ми казаха. Има много сприхав нрав, казва Лети, контролиран от мек спусък.

— О, той ли? — изсумтя презрително и изви надолу ъгълчетата на изразителните си устни. — Никак — даже. Той не е опасен. Въпреки че е досаден, а досаден е по-лошо от опасен, n’est-ce pas ? По-лесно се живее с опасен мъж, отколкото с досаден.

Прабакер отиде до тезгяха да купи три пурети и ги запали с една клечка — държеше ги в една ръка, а с другата поднесе пламъка към краищата им. Подаде по една на Дидие и мен, седна пак и доволно запуши.

— А, да, има и още една новина — Кавита започна нова работа в един вестник, „Нуундей“. Пише статии. Много престижна работа, както разбирам, и бърз начин да се издигне до поста на помощник-редактор. Спечели го сред многобройни талантливи кандидати и е много щастлива.

— Кавита ми допада — почувствах се длъжен да кажа.

— Знаеш ли… — откликна Дидие, загледан в светещия край на цигарата си, а после ме погледна, искрено изненадан. — И на мен.

Пак се разсмяхме, а аз нарочно привлякох и Прабакер към шегата. Парвати ни наблюдаваше с ъгълчетата на пламтящите си очи.

— Слушай — попитах го, възползвайки се от кратката пауза в разговора, — името Хасаан Обикуа говори ли ти нещо?

Споменатият от Дидие нов, десет хиляди доларов „Ролекс“ на Маурицио ми напомни за нигериеца. Извадих бялата визитка със златните букви от джоба на ризата си и му я подадох.

— Ама разбира се! — отвърна Дидие. — Това е прочут борсалино. В африканското гето го наричат „Крадеца на трупове“.

— Е, това е добро начало — смънках и устните ми се извиха в ехидна усмивка. Прабакер се плясна по бедрото и се преви в почти истеричен смях. Сложих ръка на рамото му, за да го успокоя.

— Казват, че когато Хасаан Обикуа открадне труп, и дяволът не може да го открие. Живите никога повече не го виждат. Jamais! Откъде го познаваш? Откъде имаш визитката му?

— Сблъсках се с него, така да се каже, по-рано тази сутрин — отвърнах, взех визитката и я пъхнах в джоба си.

— Внимавай тогава, скъпи ми приятелю — изсумтя Дидие, явно обиден от това, че не му разказах подробности за срещата ми с Хасаан. — Този Обикуа е като крал, черен крал в своето кралство. А знаеш старата поговорка: „Един крал е лош враг, още по-лош приятел и фатален роднина.“

Точно тогава до нас се приближи група младежи. Бяха работници от строежа и повечето живееха в законната част на бордея. През последната година всичките бяха минали през малката ми клиника, повечето искаха да кърпя рани, получени при злополуки на обекта.

Днес на строежа плащаха и те преливаха от въодушевения оптимизъм, който заплатата вдъхва в младите работливи сърца. Всички поред се ръкуваха с мен и се задържаха, докато ни донесат на масата чая и сладкишите, с които ни почерпиха. Когато ни оставиха, и аз се усмихвах широко като тях.

— Тази социална работа като че ти пасва — отбеляза Дидие с дяволита усмивка. — Толкова добре изглеждаш и толкова здрав, под синините и драскотините, искам да кажа. Мисля, че ти трябва да си много лош човек в дъното на душата си, Лин. Само гаднярът може да извлече такава полза от добрата работа. Добрият човек, от друга страна, ще е просто каталясал или в лошо настроение.

— Убеден съм, че си прав, Дидие — отвърнах, все така ухилен. — Карла каза, че обикновено си прав за лошото, което намираш у хората.

— Моля те, приятелю! — възрази той. — Ще ми замаеш главата!

После изведнъж гръмна тътенът на многобройни барабани — музиката гърмеше точно пред чайната. Флейти и тромпети се включиха към барабаните и засвириха диво и шумно. Добре познавах и музиката, и музикантите. Беше една от дрънчащите популярни мелодии, които музикантите от бордея свиреха по всички празници и тържества. Вкупом излязохме на откритата фасада на чайната. Прабакер се качи на пейката до нас, за да вижда над плещите на тълпата.