Грегъри Робъртс - Шантарам

— Моля ви, запомнете името ми — Хасаан Обикуа. Можете да ме намерите в африканското гето в Андери. Там всички ме познават. Ако мога да направя нещо за вас, моля, само кажете. Искам да изчистя дълга си, Лин Форд. Това е телефонният ми номер. Можете да се свържете с мен по всяко време на денонощието.

Взех картичката — на нея бяха написани само името и номерът — и му стиснах ръката. Кимнах на Рахим и слязох от колата.

— Благодаря ти, Лин — подвикна Хасаан през отворения прозорец. — Иншаллах , пак ще се срещнем скоро.

Колата потегли, а аз се обърнах към бордея и се взирах цяла пряка в изписаната със златни букви визитка, преди да я прибера в джоба си. Минути по-късно подминах Световния търговски център, навлязох на територията на бордея и си спомних, както винаги, първия път, когато навлязох в тези благословени и измъчени акри земя.

Когато минавах покрай магазинчето за чай на Кумар, Прабакер излезе да ме посрещне. Беше се издокарал в жълта копринена риза, черни панталони и лачени обувки на платформа в червено и черно. На врата му беше вързан червен копринен шал.

— О, Лин! — провикна се той, докато куцукаше по неравната земя на платформите си. Вкопчи се в мен, колкото заради приятелския поздрав, толкова и за да запази равновесие. — Има един човек, твой познат, той те чака у вас. Но една минута, моля, какво ти има на лицето?

И на ризата? Да си се сбивал с някой лош човек? Арей! Някой човек те е натупал здравата. Ако искаш мен, аз ще дойда с теб и ще кажа на тоя, че е балинчуд.

— Няма нищо, Прабу. Всичко е наред — измърморих и се упътих към колибата си. — Ти познаваш ли го?

— Познавам… ли го? Искаш да кажеш, познавам ли го, дето ти е удрял лицето?

— Не, не, разбира се, че не! Имам предвид човека, който ме чака у нас. Ти познаваш ли го?

— Да, Лин — каза той, препъвайки се до мен, вкопчен в ръкава ми, за да се крепи.

Вървяхме мълчаливо няколко секунди. Хората ни поздравяваха от всички страни и ни канеха с подвикване да споделим техния чай и храна или да попушим.

— Е? — попитах го след малко.

— Е? Какво „е“?

— Е, кой е? Кой е в колибата ми?

— А… — разсмя се той. — Извинявай, Лин. Мислех, че ти искаш изненада, и затова не ти казах.

— Надали е изненада, Прабу, защото ти ми каза , че някой ме чака у нас.

— Не, не! — настоя той. — Ти още не знаеш неговото името , затова още е за тебе изненада. И това е хубавото. Ако не ти кажа, че има някой, тогава ти отидеш у вас и получиш шока. А това лошо. Шокът е като изненада, когато ти не готов.

— Благодаря ти, Прабу — отговорих, но сарказмът ми се изпари, щом го произнесох.

Нямаше нужда той да се притеснява да ми спести шока. Колкото повече се приближавах до колибата си, толкова по-често ме осведомяваха, че чужденец чака да ме види. „Здравей, Лин баба! У вас има един гора и те чака!“

Пристигнахме у нас и заварихме Дидие, седнал на сянка на входа на едно столче, да си вее със списание.

— Дидие е — осведоми ме Прабакер с щастлива усмивка.

— Да. Благодаря ти, Прабу. — Обърнах се към Дидие, който стана да се ръкуваме. — Каква изненада. Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя, скъпи ми приятелю — отвърна Дидие с усмивка въпреки изтощителната жега. — Но, честно да ти кажа, изглеждаш малко поочукан, както би казала Лети.

— Нищо ми няма. Недоразумение, нищо повече. Дай ми една минута да се измия.

Съблякох разкъсаната си окървавена риза и налях една третина от кофата с чиста вода в глинената стомна. Стъпих на загладената купчина камъни до колибата и измих лицето, ръцете и гърдите си. Докато се миех, съседи минаваха покрай мен и се усмихваха, щом уловяха погледа ми. Миенето по този начин си беше изкуство — без да пролееш нито капка и без да цапаш излишно. Бях овладял това изкуство и това бе един от стотината малки начини, по който моят живот подражаваше на техния и се надипляше в лотоса на тяхната нежна и обнадеждена борба със съдбата.

— Ще пиеш ли чай? — попитах аз Дидие, щом облякох чиста бяла риза на прага на колибата ми. — Можем да отидем при Кумар.

— Току-що изпих цяла пълна чаша — възкликна Прабакер, преди Дидие да успее да отговори. — Но още един чай ще ми е добре, заради приятелството, така мисля аз.

Той седна с нас в разнебитената чайна. Пет колиби бяха съборени, за да отворят пространство за едно-единствено голямо помещение. Имаше тезгях, направен от стара тоалетка, покрив, сглобен от парчета пластмаса, и пейки за клиентите — дъски, нестабилно закрепени върху наредени една над друга тухли. Кумар, съдържателят на чайната, постоянно водеше партизанска война с клиентите си, които се опитваха да чопнат тухлите и дъските за техните къщи.