Грегъри Робъртс - Шантарам

— Много е красиво, нали? — попита ме Джони Пурата, докато присядаше до мен, и се загледа в мрачните размирни вълни.

— Да — отговорих и му подадох цигара.

— Животът ни сигурно се е зародил в океана — продължи тихо Джони. — Преди четири хиляди милиона години. Сигурно близо до горещи места, с подводни вулкани.

Обърнах се и го погледнах.

— През целия този дълъг период всички живи същества са били водни и са живели в морето. После, преди няколкостотин милиона години, може би малко повече — съвсем малко, всъщност, в дългата история на Земята — живи същества са заживели и на сушата.

Мръщех се и се усмихвах едновременно, изненадан и озадачен. Стаих дъх, уплашен, че всеки звук би прекъснал размислите му.

— Нов някакъв смисъл би могло да се каже, че след като сме излезли от морето, след всички тези милиони години живот във водата ние сме взели океана с нас. Когато жена създава бебе, тя му дава вода вътре в тялото си, за да порасне. Водата в тялото й е почти същата като морската вода — толкова е солена. Тя прави малък океан в тялото си. И не е само това. Нашата кръв и, нашата пот също са солени, почти колкото е солена морската вода. Ние носим океани вътре в себе си, в нашата кръв и в нашата пот. И изплакваме океаните със сълзите си.

Той млъкна и аз най-сетне изразих изумлението си.

— Откъде го научи, по дяволите? — сопнах се може би малко грубо.

— Прочетох го в една книга — отвърна той и се обърна към мен със срамежлива тревога в смелите си кафяви очи. — Защо? Не е ли вярно? Аз ли грешно го казах? Имам книгата, у нас е. Да ти я донеса ли?

— Не, не, правилно е. Това е… съвършено правилно.

Беше мой ред да замлъкна. Бях бесен на себе си. Въпреки че познавах отблизо обитателите на бордея и им бях задължен — те ме бяха приели и ми бяха дали цялата подкрепа и дружба, която изпълваше сърцата им — все още попадах в капана на тесногръдието. Джони ме шокира с думите си, защото някъде в дълбините на преценката ми за обитателите на бордея все още се таеше предразсъдъкът, че те нямат право на такива знания. В дълбините на душата си аз ги смятах за невежи (макар да бях разбрал, че не е така) — просто защото бяха бедни.

— Лин! Лин! — викаше уплашено съседът ми Джитендра. Обърнахме се и го видяхме да се катери към нас по скалите. — Лин! Жена ми! Моята Радха! Много е болна!

— Какво има, какво и е?

— Има тежка диария. Гори в треска. И повръща — изпухтя Джитендра. — Зле изглежда, много зле.

— Да вървим — измърморих, скочих и заподскачах от камък на камък, докато стигнах неравната пътека, която водеше към бордея.

Заварихме Радха да лежи на тънко одеяло в колибата. Тялото й бе сгърчено на възел от болка. Косата й беше мокра, напоена от пот, както и розовото й сари. В колибата вонеше ужасно. Чандрика, майката на Джитендра, се опитваше да я почисти, но заради треската Радха не съзнаваше нищо и не можеше да се сдържа. Докато я гледахме, тя пак повърна силно, а това предизвика нова диария.

— Кога започна това?

— Преди два дни — отвърна Джитендра и отчаянието изкриви надолу устата му.

— Преди два дни?

— Ти беше някъде навън с туристи, много късно. После беше у Касим Али, у тях, снощи до късно. После днес пак беше излязъл, много рано. Нямаше те. Първо си помислих, че е само разстройство. Но тя е много болна, Линбаба. Три пъти се опитах да я вкарам в болницата, но не искат да я вземат.

— Трябва пак да отиде в болницата — отсякох. — Тя е много зле, Джиту.

— Какво да правя? Какво да правя, Линбаба? — изстена той и напиращите му сълзи потекоха по бузите. — Не искат да я вземат. Болницата е препълнена. Препълнена. Днес чаках общо шест часа — шест часа!

На открито, с всичките болни. Накрая тя ме помоли да се върнем тук, у дома. Толкова я беше срам. И затова се върнах, току-що. И тръгнах да те търся. Много се тревожа, Линбаба.

Казах му да излее водата от гърнето, да го измие идеално и да донесе прясна вода. Наредих на Чандрика да кипне вода и да я остави да ври десет минути, а после, като изстине, да я дава на Радха да пие. Джитендра и Джони дойдоха с мен до нас, за да взема глюкозни таблетки и микстура от парацетамол и кодеин. Надявах се с тях да намаля болките и да сваля температурата й. Джитендра тъкмо тръгваше с лекарството, когато нахлу Прабакер. Имаше мъка и в очите му, и в ръцете му, които ме стиснаха здраво.

— Лин! Лин! Парвати е болна! Много болна! Моля те, ела страшно бързо!

Момичето се гърчеше в агония — спазмите идваха от стомаха. Притиснала корема си, тя се сви на кълбо, а после изпъна ръце и крака, когато конвулсия изви гърба й. Температурата й беше много висока. Беше подгизнала от пот. В празната чайна така вонеше на диария и повръщано, че родителите и сестрата на момичето прикриваха с кърпи устата и носа си. Майка й и баща й, Кумар и Нандита Патак, се опитваха да се борят с болестта, но израженията им бяха еднакво безпомощни и отчаяни. Дотолкова бяха изгубили надежда, че страхът надви над благоприличието и ми позволиха да прегледам момичето по тънка долна риза, която откриваше раменете и почти цялата й гърда.