Грегъри Робъртс - Шантарам

— Знаеш ли, започнал съм да развивам силна неприязън към Маурицио.

— Лайняна работа, така си е. Но поне тя се освободи от мадам Жу и Двореца.

— За това трябва да отдам дължимото на Маурицио — той доказа, че е възможно; преди това никоя не беше успяла да се измъкне — не и без да й залеят лицето с киселина. Когато Ула се измъкна от мадам Жу, и Кристина поиска да се измъкне. Мадам Жу беше принудена да пусне Ула, но за нищо на света не искаше да се раздели и с Кристина. Ахмед беше лудо влюбен в нея и отиде в Двореца късно една нощ, за да се разбере с мадам Жу. И аз трябваше да отида с него. Имах си вземане-даване с мадам Жу — водех бизнесмени по поръчка на шефа ми и те пилееха там много пари, знаеш го. Мислех, че тя ще ме изслуша. Но после ме извикаха по работа… работа… беше… важен контакт… не можех да откажа. Ахмед отиде сам в Двореца. Откриха тялото му и тялото на Кристина на другия ден, в една кола на няколко преки от Двореца. Ченгетата… казаха, че и двамата са взели отрова като Ромео и Жулиета.

— Мислиш, че тя, мадам Жу, го е направила, и обвиняваш себе си, така ли?

— Нещо такова.

— За това ли говореше тя онзи ден през металната решетка, когато измъкнахме Лиса Картър? Затова ли се разплака?

— Щом искаш да знаеш — каза тя тихо с глас, изгубил цялата си мелодичност и лишен от всякакви чувства, — тя ми разказваше какво им е сторила, преди да заповяда да ги убият. Разказваше ми как си е играла с тях, преди да умрат.

Стиснах челюсти и се заслушах в свистенето на въздуха през носа ми, докато и двамата не започнахме да дишаме в еднакъв ритъм.

— Ами ти? — попита тя най-сетне. Вече затваряше очи по-бавно и ги отваряше по-рядко. — Чухме моята история. Кога ще ми разкажеш твоята?

Оставих дъждовната тишина да затвори очите й последна. Тя заспа. Знаех, че не сме чули нейната история. Не цялата. Знаех, че малките цветни петънца, които беше изключила от разказа си, са не по-малко важни от широките мазки, с които го бе нарисувала. Казват, че дяволът се крие в подробностите, и познавах добре дяволите, които се спотайваха и дебнеха в подробностите от моята история. Но тя ми беше дала куп нови съкровища. През този уморен, изпълнен с шепот час бях научил за нея повече, отколкото за всичките досегашни месеци. Влюбените намират своя път чрез такива проникновения и споделяне — те са звездите, по които се ориентираме в океана на страстта. А най-ярки сред тези звезди са скърбите и страданията. Най-ценният дар, който можеш да поднесеш на любимия, е твоето страдание. Затова аз поех всяка тъга, която тя ми довери, и я сложих на небето.

Някъде навън в нощта Джитендра оплакваше жена си. Прабакер бършеше плувналото в пот лице на Парвати с червения си шал. Сгушени върху одеялата, нашите тела лежаха едно до друго, уморени — тя, заспала дълбоко — обкръжени от болест и надежда, смърт и дързост. Поднесох меките, отпуснати, спящи пръсти на Карла към устните си и й дарих сърцето си завинаги.

Загубихме девет души в холерната епидемия, шест от тях — малки деца. Сатиш, единственият син на Джитендра, оцеля, но двама от най-добрите приятели на момчето починаха. И двамата учеха с ентусиазъм английски в моите часове. Шествието от деца, което тичаше с нас подир носилките с малките телца, окичени с гирлянди от цветя, ридаеше така жално, че мнозина непознати по оживените улици спираха да се помолят и усещаха как внезапни сълзи опарват очите им. Парвати се пребори с болестта и Прабакер две седмици се грижи за нея, а нощем спеше пред дома й на парче найлон. Сита зае мястото на сестра си в чайната на баща им и колчем Джони Пурата влезеше или минеше оттам, очите й неизменно го следяха, бавно й потайно като сянката на пристъпващ леопард.

Карла остана шест дни — най-тежките, и дойде няколко пъти през следващите седмици. Когато степента на зараза спадна до нулата и кризата при най-тежко болните премина, аз се изкъпах с три кофи вода, преоблякох се в чисти дрехи и се запътих към туристическия район да си търся клиенти. Нямах пукната пара. След поройните дъждове много от кварталите на града бяха наводнени и това усложняваше живота както на амбулантните търговци, наркопласьорите, гидовете, акробатите, сводниците, просяците и черноборсаджиите, които си изкарваха хляба на улицата, така и на многобройните бизнесмени, чиито магазини бяха наводнени.

Конкуренцията в „Колаба“ за доларите на туристите беше незлобива, но недвусмислена и в нея се влагаше творчество. Йеменските улични търговци размахваха кинжали и ръчно бродирани откъси от Корана. Високи, красиви сомалийци предлагаха гривни, изработени от смачкани сребърни монети. Художници от Ориса излагаха изображения на Тадж Махал, изрисувани върху сушени и изгладени листа от папая. Нигерийци продаваха резбовани абаносови бастуни с остриета, скрити в спираловидните им дръжки. Ирански бежанци претегляха унции шлифован тюркоаз на пиринчени везни, окачени по клоните на дърветата. Продавачи на тимпани от Утар Прадеш, понесли по шест-седем тимпана, подхващаха кратки импровизирани концерти при най-малкия признак на интерес от страна на някой турист. Изгнаници от Афганистан предлагаха тежки, ефектни сребърни пръстени с гравирани писмена на пущу, инкрустирани с аметисти колкото гълъбово яйце.