Грегъри Робъртс - Шантарам

Огледах се бързо и забелязах, че Шанту, братовчедът на Прабакер, продължава да седи в своето такси, паркирано заедно с още няколко пред ресторанта, където го видях по-рано. Погледнах часовника — си. Беше три и половина. Знаех, че всички местни рибари се връщат по това време на брега с улова. Пак се обърнах към Викрам и Лети.

— Извинявайте, трябва да тръгвам! — Набутах ризата в ръцете на Викрам. — Благодаря за ризата, пич, но ще си я взема другия път. Пази ми я!

Бръкнах през прозореца на таксито на Шанту, включих брояча и скочих вътре. Лети и Викрам ни помахаха, когато профучахме край тях. Докато пътувахме към „коли“ селището, съседно на нашия бордей, обясних моя план на Шанту. Уморена усмивка се изписа на мургавото му прорязано от бръчки лице, той заклати глава в почуда, но пришпори очуканото такси по краткия, залят от дъжда път.

В рибарското селище си осигурих подкрепата на Винод, пациент на клиниката ми и един от най-близките приятели на Прабакер. Той избра една от по-леките си плоскодънни лодки, вдигнахме я на покрива на таксито и се върнахме обратно в квартала на хотел „Тадж“, близо до Радио Клуб Хотел.

Шанту караше таксито шестнайсет часа на ден, шест дни от седмицата. Беше решен да осигури на сина и двете си дъщери си по-добър живот от своя. Пестеше пари за образованието им и за голямата зестра, която бе длъжен да осигури, за да се омъжат добре момичетата. Постоянно беше изтощен и затрупан от грижите — и ужасни, и тривиални — на бедността. С рибата, която ловеше в морето с тънките си, но силни ръце, изхранваше родителите си, жена си и петте си деца. По своя инициатива беше създал кооператив заедно с още двайсет бедни рибари. Това събиране на средствата им даваше известна сигурност, но доходите му рядко стигаха за лукс като нови сандали, учебници или три пъти ядене за деня. Ала когато разбраха какво искам да направя и защо, нито Винод, нито Шанту не пожелаха да приемат пари от мен. Настоявах да им ги дам, дори се опитах да им ги пъхна насила в пазвата, но те не ми позволиха. Бяха бедни, уморени и разтревожени, но бяха индийци, а всеки индиец ще ви каже, че любовта може и да не е измислена в Индия, но несъмнено там са я довели до съвършенство.

Пуснахме дългата плоскодънна лодка в плитката вода по наводнената улица близо до Радио Клуб, недалеч от Къща за гости „Индия“ на Ананд. Шанту ми даде дъждобрана, който обличаше, когато таксито се повреди, и опърпаната черна шофьорска шапка, която му служеше за талисман. Потеглихме с Винод към хотел „Тадж Махал“ и Шанту ни махна. Плавахме по улицата, обикновено препълнена с таксита, камиони, мотоциклети и частни коли. С всеки замах на прътите водата ставаше все по-дълбока. Накрая, на ъгъла с Бест стрийт, където започваше комплексът „Тадж Махал“, тя вече беше дълбока до кръста.

Околностите на хотела се бяха наводнявали многократно. Той беше построен върху висока платформа от фелдшпатни и гранитни блокове. Десет мраморни стъпала водеха към всеки от широките входове. През онази година водите бяха дълбоки, стигаха до предпоследното стъпало. Колите плаваха, носеха се безпомощно и се скупчваха покрай стената, обграждаща голямата арка на паметника „Портата на Индия“. Нарочихме лодката право към стъпалата на главния вход. Порталът и фоайето гъмжаха от хора — богати бизнесмени, които гледаха как лимузините им бълбукат и се носят по течението в дъжда, от жени в скъпи рокли на местни и чужди дизайнери, актьори и музиканти, пременени по модата синове и дъщери.

Карла излезе напред, все едно ме очакваше, пое ръката, която й подадох и се качи в лодката. Метнах дъждобрана на раменете й и тя седна в средата на лодката. Дадох й шапката. Нахлупи я накриво, по гаменски, и потеглихме. Винод подкара към „Портата“. Щом влязохме във величествената й сводеста зала, той запя. Паметникът имаше поразителна акустика. Любовната му песен екна и заби камбаната във всяко сърце, до което достигна.

Стигнахме стоянката за таксита пред Радио Клуб Хотел. Подадох ръка на Карла да й помогна да слезе, но тя скочи на тротоара до мен и двамата се вкопчихме един в друг. Под козирката на шапката очите й изглеждаха по-тъмнозелени. В черната й коса блещукаха дъждовни капки. Дъхът й бе напоен със сладкото ухание на канела и кимион.

Отдръпнахме се един от друг и аз отворих вратата на едно такси. Тя ми върна шапката и дъждобрана и се настани на задната седалка. Не беше продумала, откакто я бях взел с лодката. Обърна се към шофьора: