Грегъри Робъртс - Шантарам

— Махим — рече тя. — Чало! Квартал „Махим“. Да тръгваме!

Щом таксито се отлепи от бордюра, тя отново ме погледна. Очите й заповядваха и искаха — не можах да реша. Гледах как таксито се отдалечава. Винод и Шанту, също загледани, ме тупнаха по раменете. Вдигнахме лодката на Винод обратно на покрива на колата. Седнах до Шанту, протегнах се през прозореца да крепя лодката и съзрях сред тълпата едно лице. Беше Раджан, прислужникът евнух на мадам Жу. Гледаше ме. Лицето му беше гаргойл: маска на злобата и ненавистта.

Споменът за това лице не ме остави чак докато се върнахме в рибарското селище, но когато разтоварихме лодката и Шанту прие да вечеря с мен и Винод, оставих образа на Раджановата злост да се стопи в паметта ми. Поръчах храна от местния ресторант и ни я донесоха на брега, още гореща, в метални контейнери. Подредихме кутиите на едно парче от старо платно и се настанихме да ядем под широк найлонов навес. Родителите, жената и петте деца на Винод се наредиха покрай платното до мен и Шанту. Дъждът продължаваше да вали, но въздухът беше топъл и лек ветрец откъм залива разхлаждаше влажната вечер. Нашият подслон на пясъчния плаж, до многобройните дълги лодки, гледаше към бушуващото море. Хапнахме бирияни с пиле, малай кофта, зеленчукова корма, ориз, — зеленчуци с къри, препържени парчета тиква, картофи, лук и карфиол, топъл хляб наан с масло, дал, пападам и чътни от зелено манго. Беше същински пир и радостта, която светеше в очите на децата докато ядяха, запали сияние в усмивките ни.

Върнах се с такси в туристическата зона на „Колаба“, когато се стъмни. Исках да наема стая в Къща за гости „Индия“ за няколко часа. Не се тревожех заради С-формуляра — знаех, че няма да ми се наложи да се подписвам в регистъра и Ананд няма да ме впише в списъка на гостите. Споразумението, което бяхме сключили преди месеци — същото, което важеше за повечето евтини хотели в града — ми позволяваше да му плащам директно на час, за да ползвам душа или да сключвам частни сделки в някоя от стаите от време на време. Исках да се избръсна. Исках поне половин час да кисна под душа, с много сапун и шампоан. Исках да поседя в банята с белите плочки, където можех да забравя за холерата, и да отмия и изтъркам от кожата си последните няколко седмици.

— О, Лин! Колко се радвам да те видя! — процеди Ананд през зъби, щом влязох във фоайето. Очите му лъщяха от напрежение, а издълженото му, хубаво лице беше мрачно. — Имаме проблем. Бързо ела!

Той ме заведе в една стая встрани от главния коридор. Някакво момиче ни отвори и заговори на италиански. Беше смутена, раздърпана. Косата й беше разрошена, сплъстена и нацапана с нещо, което приличаше на храна. Тънката й нощница висеше настрани и откриваше мършавото й, едва педя широко тяло. Ребрата й се четяха. Беше наркоманка — толкова друсана, че заспиваше, но в молбите й се долавяше вцепенена, сънлива паника.

На леглото лежеше младеж на около двайсет и осем години, единият му крак беше свлечен на пода. Беше гол до кръста, с разкопчани панталони. Едната му обувка се въргаляше на пода, а другата — още обута на левия му крак. Беше мъртъв.

Пулс нямаше. Сърцето му не туптеше. Не дишаше. Свръхдозата беше запратила тялото му в дълбокия черен кладенец, а лицето му беше синьо като небето в пет часа следобед в мрачен зимен ден. Вдигнах трупа на леглото и подпрях главата му с навит чаршаф.

— Лоша работа, Лин — отсече Ананд, подпрял с гръб затворената врата, за да не влезе някой.

Без да му обръщам внимание, започнах да правя на младежа сърдечен масаж. Беше ми твърде познато. Бях отървавал наркомани от свръхдоза, десетки от тях, когато самият аз се друсах. Бях го правил петдесет, осемдесет пъти в моята страна — натисках и вдъхвах живот на живите мъртъвци. Натисках сърцето на младежа и го карах да забие, и пълнех докрай дробовете му с въздух. След десет минути гърдите му изхъхриха и той започна да кашля. Коленичил до него, изчаквах да видя дали е достатъчно силен, за да диша сам. Дишането беше бавно, после се забави още повече, а после със сподавена въздишка спря — глух, безчувствен звук, като въздуха, излизащ през пукнатина сред камъните около гейзер. Започнах отново да му правя масаж. Беше изтощителен труд да вадя безжизненото му тяло от дъното на кладенеца с моите ръце и дробове.

Момичето припадна два пъти, докато се мъчех с приятеля й. Ананд я свестяваше с шамари. Три часа след идването ми в хотела двамата с него излязохме от стаята. Бяхме подгизнали от пот — ризите ни бяха мокри, сякаш сме стояли на дъжда, който барабанеше по прозорците. Двойката беше будна. Бяха ни сърдити, въпреки молбите на момичето за помощ, защото ги бяхме изкарали от насладата на наркотичното вцепенение. Затворих вратата. Знаех, че съвсем скоро някой друг в този град или в някой друг град ще затвори вратата им завинаги. Всеки път, когато наркоманите потъват в кладенеца, те потъват малко по-дълбоко и точно толкова малко по-трудно е да ги измъкнеш оттам.