Грегъри Робъртс - Шантарам

Ананд ми беше длъжник. Измих се, избръснах се и приех дружеския му дар — изпрана и изгладена риза. После седнахме във фоайето и пихме чай. Колкото повече са ти задължени, толкова по-несимпатичен ставаш на някои хора. Други пък започват да те харесват едва след като изпаднат в дълг към теб. Задължението не тревожеше Ананд и ръкостискането му беше такова, каквото понякога при добрите приятели замества цял разговор.

Когато излязох на улицата, едно такси спря до мен. На задната седалка се возеше Ула.

— Лин! Можеш ли да се качиш за малко, моля те?

Тревогата или може би ужасът превръщаше гласа й в хленч. Страхлива гримаса сковаваше хубавото й бледо лице.

Настаних се до нея и таксито бавно потегли. Вътре миришеше на нейния парфюм и пуретите, които тя непрекъснато пушеше.

— Сийдха джао! — нареди тя на шофьора. Направо! — Имам проблем, Лин. Имам нужда от помощ.

Явно тази нощ щях да съм Белият рицар. Погледнах я в големите сини очи и се въздържах да се пошегувам или да започна да флиртувам с нея. Тя се страхуваше. Каквото и да беше я уплашило, погледът й все още беше в негов плен. Тя ме гледаше, но всъщност се взираше в страшното.

— Ох, извинявай — зарида внезапно тя, но после също така бързо се стегна. — Дори не те поздравих. Как си? От много отдавна не съм те виждала. Добре ли я караш? Много добре изглеждаш.

Напевният немски акцент придаваше на речта й ромоляща мелодичност, приятна за моя слух. Усмихнах й се. Цветните светлини се отразяваха в очите й.

— Добре съм. Какъв е проблемът?

— Трябва ми някой да дойде с мен, да е с мен в един след полунощ. В „При Леополд“. Аз ще съм там, и… трябва и ти да дойдеш там с мен. Можеш ли? Можеш ли да дойдеш?

— „При Леополд“ затваря в полунощ.

— Да — тя отново бе готова да избухне в плач. — Но аз ще съм там, в такси, паркирано отпред. Имам среща с един човек и не искам да съм сама. Можеш ли да дойдеш с мен?

— Защо аз? Защо не Модена или Маурицио?

— Имам ти доверие, Лин. Няма да отнеме много време… срещата. Ще ти платя. Не те моля да ми помогнеш безплатно. Ще ти платя петстотин долара, ако просто си там с мен. Ще дойдеш ли?

Дълбоко в себе си долових предупреждение — обикновено го долавяме, когато нещо толкова ужасно — че дори не можем да си го представим — ни дебне и се готви за скок. За да ни победи в честна борба, съдбата ни предупреждава и ние я чуваме, но не обръщаме внимание. Щях да й помогна, разбира се. Ула беше приятелка на Карла, а аз бях влюбен в Карла. Щях да й помогна заради Карла, дори и да не я харесвах. А аз много харесвах Ула — тя беше красива, достатъчно наивна и достатъчно жизнена, че симпатията ми да не се превърне в съжаление. Усмихнах се отново и помолих шофьора да спре.

— Разбира се. Не се безпокой, ще дойда.

Тя се наведе и ме целуна по бузата. Слязох от колата. Тя се хвана за прозореца и се наведе навън. Дъждовни капчици кацнаха по миглите й и тя запримига.

— Ще дойдеш? Обещаваш ли?

— Един след полунощ — казах твърдо аз. — „При Леополд“. Там съм.

— Обещаваш ли?

— Да — разсмях се аз. — Обещавам.

Таксито потегли и тя извика — жално и настоятелно. В тишината на нощта викът й прозвуча рязко, почти истерично:

— Не ме разочаровай, Лин!

Вървях пеш из туристическата зона без посока и мислех за Ула и бизнеса, който гаджето й Модена въртеше с Маурицио, какъвто и да беше той. Дидие ми каза, че преуспявали и печелели добре, но Ула ми се стори уплашена и нещастна. Дидие ми беше казал и още нещо, беше споменал за опасност. Опитах се да си спомня какви думи използва. Какви бяха? Ужасен риск… голямо насилие…

Разумът ми продължаваше да рови из тези мисли, когато се усетих, че съм излязъл на улицата на Карла. Минах покрай апартамента й на приземния етаж. Широките френски врати, които излизаха право на улицата, бяха отворени. Поривите на вятъра диплеха тюлените завеси, а вътре забелязах мекото жълто сияние на свещ.

Дъждът се усилваше, но някакво безпокойство, което нито можех да потисна, нито проумявах, ме караше да продължавам да вървя. Любовната песен на Винод, песента, накарала камбаните под купола на „Портата“ да зазвънят, не секваше в ума ми. Мислите ми се връщаха към лодката, плаваща по сюрреалистичното езеро, в което мусонът бе превърнал улицата. Погледът на Карла — заповеднически, настоятелен — превръщаше безпокойството в душата ми в ярост. Трябваше да спирам под дъжда и да си поемам дълбоко дъх. Задушавах се от любов и желание. Бях изпълнен с гняв и болка. Бях свил юмруци. Мускулите на ръцете, гърдите и гърба ми бяха страшно напрегнати. Сетих се за италианската двойка, наркоманите от хотела на Ананд и се замислих за смъртта и за умирането. Черното навъсено небе най-сетне се раздра. Светкавицата се вряза в Арабско море, последвана от оглушителните аплодисменти на гърма.