Грегъри Робъртс - Шантарам

Но защо ме арестуваха? Въпросите бръмчаха и се тълпяха в измъчения ми мозък. Дали знаеха кой съм в действителност? Ако не знаеха, ако беше заради нещо друго, ако нямаше нищо общо с моето истинско Аз, пак щеше да има разпити, процедури за установяване на самоличността, може би дори проверка на пръстови отпечатъци. Моите присъстваха в картотеките по целия свят, разпратени от Интерпол. Установяването на истинската ми самоличност беше само въпрос на време. Трябваше да пратя съобщение на… някого. Кой ли можеше да ми помогне? Кой беше достатъчно влиятелен, че да ми помогне? Кадербай. Господарят Абдел Кадер Хан. С всичките връзки, които имаше из града, особено в района „Колаба“, той несъмнено щеше да научи, че са ме арестували. След време Кадербай щеше да научи. Дотогава трябваше да си трая и да се опитам да му изпратя вест.

Овързан като мумия с въжетата, докато ме влачеха по металните стъпала и тялото ми се блъскаше в тях, аз се насилих да насоча мислите си към тази мантра и я заповтарях в такт с биенето на сърцето си: прати вест на Кадербай… Прати вест на Кадербай…

Стигнахме горната стълбищна площадка и те ме блъснаха в дългия затворнически коридор. Дежурният нареди на затворниците да ме отвържат. Стоеше на вратата на карцера и ги гледаше, подпрял юмруци на хълбоците си. По някое време ме изрита два-три пъти, за да ги насърчи да побързат. Когато махнаха и последното въже и го дадоха на пазачите, той нареди да ме вдигнат, и да ме изправят срещу него до отворената врата. Чувствах пръстите им по изтръпналата си кожа. Отворих слепналите от кръв очи и видях ухилената му гримаса.

Той ми заговори на марати и плю в лицето ми. Опитах се да вдигна ръка и да го ударя, но затворниците ме държаха здраво. Не ми причиняваха болка, но и не пускаха. Помогнаха ми да вляза в първата отворена килия и ме положиха на бетонния под. Погледнах лицето му, преди да затвори вратата. В свободен, но точен превод, той ми бе казал: „Спукана ти е работата. Животът ти свърши.“

Видях как стоманените решетки се затръшват и почувствах как мраз пропълзява и сковава сърцето ми. Метал издрънча в метал. Ключовете се завъртяха със стържене в ключалката. Погледнах мъжете около мен в очите — мъртвите очи и трескавите, изпълнени с презрение очи, и страхливите очи. Някъде дълбоко в мен задумка барабан. Можеше да е и сърцето ми. Почувствах как тялото ми, цялото ми тяло се напряга и свива като юмрук. Усещах в гърлото си вкус, плътен и горчив. Помъчих се да го преглътна и тогава се досетих, спомних си. Това бе вкусът на омразата — на моята омраза, на тяхната, на омразата на пазачите и на света. Затворите са храмовете, в които дяволите се научават да се молят. Всеки път, когато завъртим ключа, ние завъртаме ключа на съдбата, защото всеки път, когато заключваме някого, ние го обграждаме с омраза.

Зад решетките на първия етаж на ареста в полицейския участък в „Колаба“ имаше четири килии, свързани с коридор. От едната му страна бяха помещенията, а другата гледаше през стоманена мрежа към четириъгълника на полицейския двор. Долу на приземния етаж имаше още килии. В една от тях държаха навремето мечока Кано. Транзитните, които прекарваха само една-две нощи в ареста, ги заключваха в приземния етаж. Всеки с изгледи да остане седмица или повече в участъка изкачваше стълбите — или го извлачваха по тях като мен — и влизаше през плъзгащата се стоманена врата в едно от преддверията на ада.

Зад стоманената врата други врати нямаше. В четирите килии се влизаше през сводове, малко по-широки от обикновена къщна врата. Помещенията бяха горе-долу три метра широки. Ширината на коридора беше колкото двама души да се разминат и да отъркат рамене. Беше дълъг около шестнайсет метра. В края му имаше писоар и клекало с формата на ключалка — и двете без врати. Над писоара беше монтиран кран за вода — за пиене и за миене.

Четирите килии и коридорът биха побрали четирийсетина души на приемливо равнище на неудобство. Първата сутрин, когато се събудих, открих, че всъщност сме двеста и четирийсет. Това място беше кошер, термитник, гърчеща се маса от човешки създания, които се притискаха едно в друго при най-малкото помръдване на ръка или крак. Тоалетната тънеше в лайна до глезените, писоарът преливаше. Далечният край на коридора беше същинско вонящо блато. Тежкият влажен мусонен въздух бе напоен със стонове, мърморене, говорене, оплаквания, крясъци и писъци на полудяващи хора, разнасящи се през няколко часа. Останах там три седмици.