Грегъри Робъртс - Шантарам

В първата от четирите килии, където пренощувах за пръв път, имаше само петнайсет души. Тя беше най-далеч от противната воня на „тоалетната“. Беше чиста и имаше къде да се легне. Всички задържани в нея бяха богати — достатъчно, че да плащат на ченгетата да пребиват всеки, който се опиташе да се вмъкне без покана. Наричаха помещението „Тадж Махал“, а обитателите му — пандан кумар , „петнайсетте принца“.

Във втората стая живееха двайсет и пет души. Разбрах, че всичките са мошеници — мъже, които са лежали в затвор и бяха готови да водят бърза и мръсна борба, за да си запазят мястото. Килията беше известна като чар махал , или домът на крадците , а мъжете — като черните шапки, кала топис , също като прокажените на Ранджит, защото осъдените крадци в печално известния затвор на „Артър Роуд“ бяха принуждавани да носят черни шапки към затворническата униформа.

В третата стая бяха наблъскани четирийсет души — седяха рамо до рамо покрай стените и поред се изтягаха в малкото останало свободно пространство в средата. Те не бяха толкова корави като мъжете във втората стая, но бяха горди и волеви. Настаняваха се на малките квадратчета и после се бореха да ги опазят от нашествието на новодошлите. Бяха постоянно под натиск — всекидневно поне по един от тях губеше битката и мястото си от някой нов, по-як мъжага. Но въпреки това обичайният брой на обитателите на третата стая бе четирийсет и тъй като рядко прехвърляше тази граница, я наричаха чаалис махал , или домът на четирийсетте .

Четвъртата стая на затворнически жаргон й викаха дукх махал или домът на страданието , но мнозина предпочитаха да я наричат така, както я бяха кръстили полицаите от „Колаба“ — стаята за претърсване . Когато новакът влезеше за пръв път в коридора през стоманената врата, обикновено си опитваше късмета с първата стая. Всеки от петнайсетте мъже в нея и немалко лакеи от коридора ставаха и започваха да го блъскат и заплашват с викове: „Съседната! Съседната, копеле!“. Изблъскан по коридора от натиска на гърчещите се и бутащи се тела, мъжът можеше да се опита да влезе във втората килия. Но ако там никой не го познаваше, онези, които се намираха до вратата, му фрасваха един в зъбите. „Съседната, шибаняко!“ Ако мъжът, вече смачкан, се опиташе да влезе в третата стая, след като го избутат още по-нататък по коридора, двама-трима, които клечаха или стояха до вратата, започваха да го ръчкат и ритат. „Съседната! Съседната, копелдако!“ И когато избутваха новака чак до четвъртата стая, „стаята за претърсване“, там го посрещаха радушно, като стар приятел. „Влез, приятелю! Влез, братко!“

Който беше достатъчно глупав да влезе, беше пребиван и събличан гол от петдесет-шейсет души, които се тъпчеха в тази тъмна и зловонна килия. Поделяха си дрехите му по списък, определян от строга и постоянно обновяваща се йерархия. Телесните им отвори бяха претърсвани за бижута, дрога и пари. Всички ценности отиваха при краля на „стаята за претърсване“. През седмиците, които прекарах там, кралят беше огромен мъж, същинска горила, без врат и с коса, която започваше на един палец над единствената му дебела вежда. Даваха на новаците да облекат мръсни парцали — дрипите, изхвърлени от онези, които получаваха откраднатите им дрехи. После те имаха две възможности: да напуснат килията и да се мъчат да оцелеят сред стотината души, живеещи в невъзможно претъпкания коридор, или да се включат в бандата от стаята за претърсване и да чакат да им изпадне възможност да оплячкосат някой друг злочест новак. През трите седмици забелязах, че горе-долу един на петима от пребитите и обраните в последната килия избираше второто.

Дори коридорът имаше йерархия, борби за местенце и своите узурпатори, предизвикващи силата или храбростта на съперниците си. Местата близо до входа и относително далече от тоалетната бяха най-ценни. Но и в противния край — там, където подът беше омазан с гнусна, воняща каша от лайна и пикня, мъжете се биеха помежду си за всеки сантиметър място, където мръсотията беше по-плитка.

Неколцина от тях, изтикани в края на коридора и — принудени да стоят прави, затънали до глезените в лайна по цял ден и цяла нощ, най-накрая рухнаха и умряха. Единият умря вътре, докато бях там, а останалите ги изнесоха в състояние, от което според мен беше невъзможно да ги свестят. Други трупаха гняв и лудост, нужни им за борбата минута след минута, час след час, метър по метър, ден след ден и човек след човек по бетонното черво на змията, докато стигнат до място, където можеха да застанат и да продължат да живеят, докато звярът не ги изплюеше през същите стоманени челюсти, които им бяха дали живот.