Грегъри Робъртс - Шантарам

Хранеха ни веднъж дневно, в четири следобед, предимно с дал и роти или ориз с рядък къри сос. Рано сутрин ни даваха и чай с тънка филия хляб. Затворниците се опитваха да се подредят в две колони и се придвижваха към вратата, където ченгетата раздаваха храната. Но блъсканицата от тела, отчаяният глад и алчността на някои пораждаха хаос при всяко хранене. Мнозина не успяваха да получат нищо и стояха гладни по цял ден и повече.

На влизане в затвора получавахме по една плоска алуминиева чиния. Тя беше единственото ни законно притежание. Прибори нямаше, ядяхме с ръце. Чаши също нямаше — сипваха чая в чиниите и го сърбахме, потопили уста в тънката локва течност. Но чиниите имаха и други приложения — например за изработка на нещо като котлон. Свиваха две чинии под формата на буквата V за подпори и слагаха една върху тях. Палеха огън между подпорите и се получаваше котлон, на който можеше да се топлят храната и чаят. Идеалният източник на гориво беше плоският гумен сандал. Такъв гумен сандал, запален в края, гореше равномерно и бавно чак до другия край. Димът беше гъст и лютив и всичко, което докоснеше, се покриваше с мазни сажди. Мръсният под и стените на „стаята за претърсване“, в която всяка вечер палеха два такива котлона, бяха целите почернели, както и лицата на обитателите й.

Котлоните бяха източник на доходи за важните клечки — те ги използваха, за да притоплят чай и импровизирани манджи срещу заплащане за богаташите от първа килия. Пазачите позволяваха през деня да се внасят различни неща за ядене и питиета на тези, които можеха да си го позволят, но нощно време нищо не минаваше през портала. Петнайсетте принца, които не се скъпяха за удобствата си, бяха подкупили полицаите да им донесат малка тенджера и няколко пластмасови бутилки и кутии, в които държаха чай и храна. Така, когато вечер доставките спираха, принцовете можеха да ядат и да пият чай.

Тъй като алуминиевите чинии се ползваха за котлони кратковременно, понеже се чупеха, постоянно се търсеха нови. Храната, чаят и дори гумените сандали, които използваха за гориво, можеха да бъдат превърнати в пари и затова също бяха ценна стока. Най-слабите мъже губеха сандалите, чиниите и храната си. Тези, които имаха куража да им помагат, споделяйки с тях чиниите си, трябваше бързо да гълтат и да ги подават обратно, за да се напълнят пак. Понякога по четирима души ядяха така от един съд за шестте седемте минути, отпускани от ченгетата за раздаване на храна от стоманената врата.

Вглеждах се в очите на гладуващите. Виждах как гледат другите да набутват топлата храна в устата си с пръсти, докато ченгетата раздаваха последните порции. Наблюдавах как гледат, чакат и се страхуват, че няма да успеят да получат храна. Истината, която преливаше от очите им, е нещо, което научаваме за себе си само когато сме измъчвани от жесток, отчаян глад. Аз поех тази истина и раната в сърцето ми, която отвори тя, никога не зарасна.

Всяка вечер в първа стая, „Тадж Махал“, петнайсетте принца ядяха топла вечеря и пиеха горещ, сладък чай, подгрети на котлоните в стаята за претърсване, а после се изтягаха на пода да спят.

Разбира се, дори и на принцовете се налагаше да ползват тоалетната. Тази процедура за тях беше също толкова гнусна и нечовешка, колкото и за най-изпадналия затворник. В това — макар друго да нямаше — всички бяхме почти равни. Дългият път през джунглата от крайници и тела в коридора завършваше във вонящото блато. Там богатите, също като всички нас, си запушваха ноздрите с ивици плат, откъснати от ризи и потници, и захапваха горяща цигара, за да отблъснат вонята.

Със смъкнати до колене панталони и сандали в ръка те нагазваха боси в мръсотията и клякаха над дупката. Тоалетната не беше запушена и функционираше, но цели двеста души я използваха веднъж или два пъти дневно и тези, които не уцелваха дупката, я цапаха. После купищата изпражнения се хлъзгаха в локвите от урина, изтекли от плиткия писоар, и така се образуваше гнусната кал, в която газехме, за да стигнем до тоалетната. На връщане богатите измиваха крака и ръце на монтираната над писоара чешма, без сапун, и стъпваха върху купчини парцали, натрупани като калдъръм, които заприщваха мръсотията пред входа на стаята за претърсване. Срещу фас или полуизпушена пурета мъжете, клечащи в калта, избърсваха краката им с разни дрипи и те отново започваха дългата борба обратно по коридора.

Бяха решили, че аз имам пари, — защото съм бял чужденец, затова когато първата сутрин се събудих сред богаташите от първа стая, ме поканиха да остана при тях. Идеята ме отблъсна! Бях израснал в семейство на фабиански социалисти и бях наследил упоритата, им, непрактична погнуса от социалната неправда във всичките й форми. Проникнат от тези принципи и формиран от млад в революционна епоха, аз самият бях станал революционер. Предаността на Каузата, както я наричаше майка ми, все още бе част от мен. Нещо повече — от много месеци живеех в бордей, сред най-големите бедняци в града. Затова отказах предложението да се наслаждавам на удобствата на богатите — неохотно, признавам си. Вместо това се набутах във втора стая, при мъжагите, които вече бяха лежали в затвора. За кратко се сборичкахме на вратата, но когато стана ясно, че съм готов да се боря за място в дома на крадците, те се посгъчкаха и ми направиха място. Първоначално не ме приеха. Черните шапки, подобно на всички самоуважаващи се мошеници навсякъде по света, бяха горди хора. Не чакаха дълго, за да изфабрикуват повод да ме изпробват.