Грегъри Робъртс - Шантарам

При едно от дългите и мъчителни завръщания от тоалетната три дни след като бях арестуван, един мъж от тълпата се опита да ми отнеме чинията. Изкрещях предупредително на хинди и марати, като се постарах заплахата да е анатомически неучтива, доколкото позволяваше речникът ми. Това не го спря. Той беше по-висок от мен и по-тежък с трийсетина кила. Ръцете му сграбчиха чинията и двамата задърпахме, но никой не успяваше да я изтръгне със сила. Всички останали млъкнаха. Дишането им беше вихър от звуци и топъл въздух около нас. Беше сблъсък. Успех или провал: щях да си завоювам място в този свят, тогава и там, или да се проваля и да се оставя да ме набутат в зловонното блато в края на коридора.

Използвах неговата хватка за ключ и натресох глава в носа му — пет, шест, седем пъти, а после и в брадата му, когато той се опита да се отдръпне. Тревога обзе тълпата. Десетина чифта ръце ни заблъскаха и запритискаха. Под натиска на уплашените мъже, неспособен да помръдна ръце и вкопчен упорито в чинията си, аз го захапах за лицето. Зъбите ми пронизаха бузата му и усетих вкуса на кръвта му. Той пусна чинията и изкрещя, замята се диво и се заблъска в телата в коридора към стоманената врата. Последвах го и се пресегнах да го хвана отзад за гърба. Той стисна решетките, разтърси вратата и закрещя за помощ. Докопах го точно когато пазачът отключваше. Вкопчих се в него, докато се измъкваше през вратата. Фланелката му се опъна и за миг той забуксува. После фланелката се разкъса и останах с парче от нея в ръка, а той залитна навън и се сви пред пазача, залепил гръб до стената. Имаше рана на бузата — там, където се бяха забили зъбите ми. От носа му течеше кръв и се стичаше по шията към гърдите. Вратата се затръшна. Ченгето гледаше с неясна усмивка как бърша с парцала кръвта от ръцете и чинията си. Доволен, аз замерих вратата с него. Обърнах се, запромъквах се през смълчаната тълпа и отново заех мястото си в стаята на крадците.

— Добре се справи, братко — похвали ме на английски младежът до мен.

— Не съм — отвърнах аз. — Исках да му захапя ухото.

— Ооооо! — потръпна той и сви устни. — Сигурно ухото му е по-хранително, отколкото шибаната храна, която ни дават тук, а, човече? За какво те тикнаха тук?

— Не знам.

— Не знаеш ?

— Хванаха ме посред нощ и ме докараха тук. Не ми казаха в какво съм обвинен, нито защо съм тук.

Не го попитах той за какво е тук, защото протоколът в австралийските затвори, който следваха мошениците от старата школа — мошеници, които знаеха, че протокол съществува и които бяха научили и мен в началото на присъдата ми — диктува да не разпитваш човека какви престъпления е извършил, докато не ти стане достатъчно симпатичен и се сприятелиш с него или достатъчно несимпатичен, че да го обявиш за враг.

— Яко са те натупали, човече.

— Викаха му „аероплана“.

— Ооооо! — потръпна той пак и се прегърби. — Мразя го шибания аероплан, братко! Веднъж толкова стегнаха въжетата, че ръката ми стоя изтръпнала цели три дни! А знаеш как се подува тялото ти във въжетата, заеби, след като те пребият, а ? Махеш се казвам. А как е твоето име?

— Наричат ме Лин.

— Лин?

— Да.

— Интересно име, пич. Къде си научил така марати? Нали напсува оня, преди да му захапеш лицето?

— В едно село.

— Сигурно са били много корави в това село.

Усмихнах се за пръв път, откакто ме хвана полицията. В затвора човек пести усмивките си, защото мъжете хищници смятат усмивката за слабост, слабите я приемат за покана, а надзирателите — за провокация да ти приложат някое ново мъчение.

— Псувните ги научих тук, в Бомбай — обясних. — Колко време прекарват тук хората обикновено?

Махеш се усмихна и широкото му мургаво лице се навъси примирено. Широко разположените му кафяви очи бяха толкова хлътнали, че сякаш се криеха или търсеха подслон под хребета на покритото му с белези чело. Широкият нос, чупен неведнъж, се издигаше над лицето и му придаваше по-суров вид, отколкото малката му уста и закръглена брадичка биха успели без негова помощ.

— Това никой не знае, братко — отвърна той и светлината в очите му помръкна. Прабакер би ми отговорил така и изведнъж, в мига на самота, пронизал сърцето ми, ми домъчня за дребния ми приятел. — Аз влязох тук два дни преди теб. Носи се слух, че след две-три седмици ще ни карат с камион в Роуд.

— В Роуд?

— В затвора „Артър Роуд“, пич.

— Трябва да предам съобщение на един човек навън.

— За това ще трябва да почакаш, Лин. Пазачите тук, ченгетата, казаха на всички да не ти помагаме. Все едно някой те е проклел, братко. На мен сигурно ще ми се изкензат на главата само защото съм говорил с тебе, ама майната му, йаар .