Грегъри Робъртс - Шантарам

Всеки от нас разполагаше с по едно одеяло, което вземахме от подредената грижливо купчина в пренаселения край на стаята. Сгъвахме ги по дължина и ги постилахме едно до друго на каменния под покрай дългите стени. Лежахме на тесните одеяла, опрели рамо до рамо. Главите ни докосваха стените, а краката ни сочеха към средата на стаята. Силните лампи оставаха да светят цяла нощ. Надзирателите на нощно дежурство прекосяваха стаята на смени между редиците от крака. Всички носеха свирки, окачени на вериги на вратовете си, с които викаха пазачите на мястото, ако възникнат неприятности, с които не могат да се справят сами. Скоро научих, че не обичат да използват свирките и имаше твърде малко неприятности, които не им бяха по силите.

Надзирателите ми отпуснаха пет минути да измия засъхналата кръв от лицето, врата и ръцете си и да ползвам едно от безупречно чистите клекала. Когато се върнах в общото помещение, те ми предложиха да спя в тяхната част. Несъмнено предполагаха, че бялата ми кожа е свързана с финансови средства. А може би, съвсем малко, бяха повлияни от факта, че бях минал между тях, без да побягна. Каквито и да бяха основанията им, не можех да приема — та те бяха същите онези мъже, които ме бяха пребили само преди минути, мъжете, които се бяха преобразили в затворнически надзиратели — и им отказах. Това беше голяма грешка. Докато вървях към дъното на стаята, за да взема едно одеяло от купчината и го постеля до Махеш, те се хилеха и ми се присмиваха. Бяха бесни, че съм отказал рядкото предложение да се присъединя към тях, и се наговориха да пречупят духа ми, както често постъпват страхливците, разполагащи с власт.

През нощта се събудих от чудовищен сън. Усещах пронизваща болка в гърба. Седнах, опипах гърба си и улових насекомо колкото кабарче, впило се в кожата ми. Изтръгнах го и го сложих на каменния под, за да го огледам. Гадината беше тъмносива, тлъста, издута почти до кълбо и с многобройни крака. Смачках я с длан. Шурна кръв. Собствената ми кръв. Гадината си беше устроила пир с мен, докато спях. Мигом в ноздрите ми нахлу воня. Това беше първата ми среща с паразита, наречен кадмал , бича на затворниците в затвора „Артър Роуд“. Нищо не ги спираше. Те хапеха и смучеха кръв всяка нощ. Кръглите ранички, които отваряха, скоро забираха и се превръщаха в пълни с отрова пустули. Всяка нощ имаше от три до пет ухапвания. За седмица — двайсет. А за месец по тялото на човек вече имаше стотина гнойни възпалени рани. И нищо не спираше гадовете.

Гледах тъпото мазало, останало от смачкания кадмал, смаян колко много кръв бе изсмукала от мен дребната твар. Изведнъж болка опари ухото ми — нощният надзирател ме беше шибнал със своята лати по главата. Вбесен, понечих да стана, но Махеш ме спря. Ръцете му ме стиснаха над лакътя и той ме затегли надолу с всичка сила.

Надзирателят ме изгледа кръвнишки и аз отново си легнах. Той продължи да крачи из ярко осветената стая, а Махеш ми зашушна предупредително. Лицата ни бяха само на педя разстояние. Всички спящи мъже в своите редици бяха наблъскани един в друг, ръцете и краката им се преплитаха, докато спяха. Ужасът, пронизващ очите на Махеш, и стонът, който той приглуши с притисната върху устата си длан, бяха последното, което видях и чух през онази нощ.

— Каквото и да правят — прошепна ми той, — ако искаш да останеш жив, не им прави нищо в отговор! Тук не е за живеене, Лин. Всички ние тук сме мъртви. Нищо не можеш да направиш!

Затворих очи, затворих сърцето си и се заставих да заспя.

Надзирателите ни събудиха малко след зазоряване, удряйки всекиго, имал нещастието още да спи, когато стигнат до него. Аз бях буден и готов, но въпреки това отнесох сопата. Изръмжах сърдито и бързо се надигнах, но Махеш отново ме спря. Сгънахме си одеялата по образец и ги оставихме на купчината в нашата част на стаята. Пазачите отключиха отвън голямата стоманена врата и ние се заизнизвахме за сутрешното миене. В единия край на четириъгълната умивалня, нещо като източен надземен басейн или празен каменен шадраван, имаше голям железен резервоар. Когато се приближихме, един затворник отвори клапана в основата му и тънка струйка вода зацърцори от тръбата, която стърчеше на височина малко под коленете ни. После се покатери по стоманената стълба върху резервоара и седна да гледа. Мъжете се юрнаха към тръбата и започнаха да подлагат плоските си алуминиеви чинии под тънката струя вода. Блъсканицата край резервоара беше страшна: по десет души един върху друг и скупчени един до друг, огромен възел от кости и мускули, които се бореха да стигнат крана.