Грегъри Робъртс - Шантарам

Чакахме в напрегнато, задъхано мълчание. Издърпаха Рахим в центъра на двора, до един каменен блок, висок и широк около метър. Той се бореше и съпротивляваше, но нямаше смисъл. Дойдоха още надзиратели и донесоха още въжета. Краката на Рахим се огънаха. По трима мъже дърпаха с всичка сила въжетата на китките му. Бяха изопнали ръцете му докрай и ми се струваше, че ще ги изтръгнат от ставите. Краката му стърчаха под болезнено неестествен ъгъл. Другите мъже задърпаха въжетата, прикрепени към кожения нашийник, и приближиха тялото му към каменния блок. С тяхна помощ те изпънаха лявата му ръка и дланта и предмишницата му прилепнаха върху блока. Рахим легна до него, а другата група надзиратели изпъна дясната му ръка. После един от тях се покатери и скочи върху ръката на Рахим с два крака, тя отскочи назад, а костите и хрущялите отвратително изпращяха.

Той не можеше да крещи, защото нашийникът стягаше силно врата му, но устата му се отвори и затвори, докато ние изревахме наум вместо него. Краката му се разтрепераха и загърчиха в спазми. Мощна вълна разтърси цялото тяло и главата му се разтресе; и това — щеше да изглежда смешно, ако не беше толкова страшно. Надзирателите го повлякоха и този път дясната му ръка полегна върху блока. Онзи същият мъж се покатери на камъка, като не спираше да разговаря с приятелите си, които натягаха въжето. След малко той се изсекна с пръсти, почеса се, скочи върху дясната ръка и я прекърши. Рахим припадна. Надзирателите затворници овързаха глезените му и извлякоха тялото му от двора. Ръцете се влачеха зад тялото, отпуснати и безжизнени като дълги черни чорапи, пълни с пясък.

— Видя ли? — прошепна Махеш.

— Това пък какво беше?!

— Ударил един от надзирателите — прошепна Махеш ужасено. — Затова те спрях. Ето какво могат да ти направят.

Друг мъж се наведе към нас и заговори бързо:

— А тук няма гаранция за доктор — прошепна той. — Може да идеш на доктор, може да не идеш. Може би този, черният, ще оживее, а може да не оживее. Лошо ти се пише, ако удариш надзирател, баба.

Големия Рахул пристъпваше към нас с пръчка на рамо. Той се спря до мен и лениво я стовари върху гърба ми. Продължи нататък, като се смееше гръмогласно, но това беше слаб, насилен смях, който не можа да ме излъже. Бях го чувал и преди, в друг затвор на другия край на света. Добре го познавах. Жестокостта е вид страх. Жестокият смях е плачът на страхливците, когато не са сами, а като причиняват болка, те скърбят.

Докато клечах на опашката, потръпнах от отвращение, когато забелязах дребните насекоми, въшките, пълзящи в косата на мъжа пред мен. Откакто се събудих, ме сърбеше. Мислех, че се дължи на ухапванията на кадмала, на бодливото одеяло, върху което бях спал и многобройните рани от боя с пръчки, когато минах между двете редици. Огледах косата на мъжа след мен. И в нея щъкаха бели въшки. Разбрах защо ме сърбят и тялото, и главата. Обърнах се да огледам Махеш. Косата му бъкаше от гадини. Разроших моята и ето ги — бели, подобни на раци, и толкова много, че беше невъзможно да ги преброиш.

Телесни въшки. Одеялата, на които спяхме, бяха заразени с тях. Изведнъж сърбежът се превърна в пълзящ ужас и разбрах, че гадовете са плъзнали по цялото ми тяло. След като ми избръснаха главата и се върнахме в спалното, Махеш ми обясни за телесните въшки; наричаше ги шепеш .

— Шепеш са страшна гадост, братко. Тая ситна гад е навсякъде. Затова надзирателите си имат собствени одеяла и спят отделно от нас. Там няма шепеш. Виж, Лин, гледай ме, ще ти покажа как се прави.

Той съблече фланелката си и я обърна наопаки. Хвана я за вратния шев, разгъна го и ми показа шепеш, които пълзяха вътре.

— Братко, мъчно се виждат, мама им дейба, но е лесно да ги почувстваш как пълзят по тебе, йаар ? Спокойно, лесно се трепят. Само мачкаш ситните гадове с ноктите на палците, ей така.

Гледах го как обработва врата на фланелката си и убива въшките една по една. После се залови с ръкавните шевове и най-накрая с долния подгъв. Въшките бяха десетки и той умело ги мачкаше една по една.

— Сега тая фланелка е чиста — каза той, сгъна я внимателно, без да я приближава до тялото си, и я остави на голия каменен под. — Няма вече шепеш. После се увиваш с кърпа, ето така, сваляш гащите и убиваш всички шепеш в гащите. Като ги изчистиш, слагаш гащите при фланелката. После тялото ти — подмишниците, гъза, топките. И когато и дрехите, и тялото ти са чисти, пак се обличаш. И ще си добре, няма да имаш много шепеш до нощта. После ще имаш много нови шепеш по теб от одеялото. А няма как да спиш без одеяло, защото надзирателите ще те пребият, ако се опиташ. Няма как. А утре започваш всичко отначало. Ние го наричаме ферма за шепеш, в „Артър Роуд“ всеки ден сме фермери.