Грегъри Робъртс - Шантарам

Изчаках тълпата да се поразреди и наблюдавах как мъжете се мият с оскъдната налична вода. Някои — един на двайсет, имаха и сапун и се опитваха да се насапунисат и да се върнат при тръбата за още вода. Когато отидох и аз, резервоарът беше почти празен. Водната струйка, която събрах в чинията си, гъмжеше от стотици твари, напомнящи личинки. Бутнах я отвратен и мъжете около мен се разсмяха.

— Водни червеи, братко! — обясни Махеш, докато пълнеше чинията си с полупрозрачните, гърчещи се и мятащи се гадини. Изля ги върху гърба и гърдите си и я подложи пак под струята. — Те живеят в резервоарите. Когато водата спадне, водните червеи направо текат от крана, братко! Но няма проблеми. Нищо не могат да ти направят. Не хапят като кадмала. Само пукват от студения въздух, виждаш ли? Другите се бият, за да си налеят вода с по-малко червеи. Но ако изчакаме, наливаме много червеи, но и много вода. А така е по-добре, нали? Хайде. Чало! По-добре си налей, ако не искаш да се измиеш чак утре сутринта. Това е то, братко. В спалнята не можем да се мием. Там е специално, само за надзирателите. Снощи те пуснаха да се измиеш, защото беше оплескан целият с кръв. Но никога вече няма да се миеш там. Ползваме тоалетната вътре, но не се мием там. Само тук се миеш, братко.

Подложих чинията под изтъняващата струйка, а после изсипах гърчещата се маса червеи върху гърдите и гърба си като Махеш. Като всички мои познати индийци носех под джинсите си шорти — горни долни гащи , както ги беше нарекъл Прабакер в селото. Събух джинсите и излях следващата чиния, пълна с гърчещи се гадове, отпред в шортите си. Когато надзирателите започнаха да ни шибат с пръчките, за да ни откарат обратно в спалното, бях чист, поне доколкото беше възможно без сапун и с пълната с червеи вода.

В спалното клечахме цял час, докато чакахме пазачите да извършат сутрешната проверка. По някое време краката мъчително ни заболяха от позата. Но всеки път, когато някой се опиташе да изпъне или изправи крака, някой от патрулиращите надзиратели го удряше злобно. Не помръдвах. Не исках да им доставя удоволствието да ме видят как отстъпвам пред болката. Но щом затворих очи и се напрегнах да се съсредоточа, един от тях все пак ме халоса — без причина и без да съм го предизвикал. Понечих да се изправя и отново почувствах сдържащата хватка на Махеш — предупреждаваше ме да си трая. Когато за петнайсет минути втори, трети, а после и четвърти удар се врязаха в ухото ми, не издържах.

— Ела тук, шибан страхливецо! — креснах и се изправих, като сочех последния, който ме удари. Надзирателят, грамаден и тлъст, който и приятели, и врагове наричаха Големия Рахул, се извисяваше над повечето мъже в стаята. — Ще я взема тая шибана пръчка и ще ти я набутам в гъза толкова надълбоко, че ще се вижда през очите ти!

Внезапната тишина погълна всички звуци. Никой не помръдваше. Големият Рахул ме гледаше. Изражението на широкото му лице, пародия на развеселено снизхождение, премина в ярост. Затворниците надзиратели бавно започнаха да се събират около него, за да го подкрепят.

— Ела тук! — креснах на хинди. — Ела бе, герой! Хайде! Готов съм!

Изведнъж Махеш и още петима-шестима затворници ме наобиколиха, вкопчиха се в тялото ми и ме задърпаха да клекна.

— Моля те , Лин! — изшушна Махеш. — Моля те, братко, моля те! Седни си! Моля те. Знам какво ти говоря. Моля те. Моля те!

В един миг, докато те ме дърпаха за ръцете и раменете, Големият Рахул и аз се погледнахме в очите с онзи поглед, когато човек разбира всичко за яростта на другия. Надменната му усмивка помръкна, а очите му излъчиха сигнал за поражение. Знаехме го и двамата. Той се страхуваше от мен. Оставих се да ме издърпат да клекна. Той се врътна на пети и стовари удар върху най-близкия мъж, приклекнал в редицата. Напрежението, изпълнило стаята, се разсея и проверката продължи.

Закуската се състоеше от едно-единствено голямо чапати. Дъвчехме и преглъщахме с вода, за което ни бяха отпуснати пет минути, а после надзирателите ни изкараха от стаята. Минахме през няколко безупречно чисти двора. На широкия път между заградените площи надзирателите ни накараха да клекнем под утринното Слънце, докато чакахме да ни обръснат главите. Дървените столчета на бръснарите бяха наредени в сянката на високо дърво. Единият подстригваше косата на всеки нов затворник, а после вторият му обръсваше главата с острия си бръснач.

Докато чакахме, чухме откъм една от близките оградени площадки да се носят викове. Махеш ме сръчка и ми кимна да гледам. Десет затворника надзиратели влачеха мъж по пустия двор зад оградата. Беше овързан с въжета за китките и за кръста. Други въжета бяха вързани за закопчалките и халките на дебел кожен нашийник, който пристягаше шията му. Група надзиратели опъваха въжетата на китките му. Мъжът беше много висок и силен. Вратът му беше дебел като дулото на оръдие, по мощните му гърди и гръб играеха мускули. Беше африканец. Познах го веднага — беше шофьорът на Хасаан Обикуа, Рахим — мъжът, на когото бях помогнал да избяга от побеснялата тълпа край „Регал Съркъл“.