Грегъри Робъртс - Шантарам

— Трябва да предам съобщението — повторих, озъбен.

— Е, Лин, никой от тия, които си тръгват оттук, няма да ти помогне. Страх ги е като мишки в чувал с кобри. Но от „Артър Роуд“ ще можеш да пращаш съобщения навън. Тоя шибан затвор е грамаден, няма проблеми. Дванайсет хиляди души са вътре. Властите разправят, че били по-малко, но всички знаем, че вътре има дванайсет хиляди души. И въпреки това е много по-добре, отколкото тука, ако те пратят в Роуд, ще си с мен, може би след три седмици. Аз съм тука за кражба. Кражба от строеж — медна тел, пластмасови тръби. Три пъти вече съм бил в затвора заради същото. Този път ще ми е четвъртият. Какво да ти кажа, братко? Аз съм рецидивист, както казват те, по Закона за дребни кражби. Този път ще лежа три години, ако извадя късмет, или пет години, ако не извадя. Ако те пратят в „Артър Роуд“, ще влезеш с мен. Оттам ще се опитаме да пратим съобщенията ти навън. Тикхаин? Дотогава да пушим и да се молим на Бога, и да хапем всичките гадове, които се опитват да ни гепят чиниите, на?

И три седмици правихме точно това. Пушехме много, досаждахме на глухото небе с молитвите си и се биехме с разни мъже, а понякога утешавахме други, загубили волята да пушат, да се молят и да се бият. И един ден дойдоха да ни вземат отпечатъци — притискаха черните предателски спираловидни линии към листа, който обещаваше да каже истината, гадната истина и нищо друго, освен истината. А после с Махеш заедно с още хора ни наблъскаха в допотопен син затворнически камион — осемдесет мъже в черната му утроба, където и трийсет ще са много — и ни закараха в „Артър Роуд“ с безумна скорост по улиците на града, който толкова много обичахме.

След като влязохме през портата на затвора, надзирателите ни свалиха от каросерията и ни наредиха да клекнем на земята. Други ни поеха и един по един ни зарегистрираха в затвора. Цели четири часа се тътрехме напред и приклякахме. Мен ме оставиха последен. Бяха съобщили на надзирателите, че разбирам марати. Командирът на смяната провери това твърдение, докато бях насаме с тях, като ми нареди да стана. Изправих се на болезнено изтръпналите си крака и той ми нареди пак да клекна. Докато кляках, пак ми нареди да стана. Това можеше да продължи до безкрайност, ако съдим по това какво веселие предизвика у свитата от обкръжаващи ме пазачи. Аз обаче отказах да играя играта. Той продължи да командва, но аз не се подчиних. Когато престана, се вторачихме един в друг в мълчание, каквото познавах само от затвора и бойното поле. Това е мълчание, което чувстваш с кожата си. Мълчание, което можеш да помиришеш, да вкусиш и дори някак да чуеш в тъмните дълбини на съзнанието си. Бавно греховната усмивка на командира се изпъна в озъбването на породилата я омраза. Той се изплю в краката ми.

— Британците са построили този затвор по времето на тяхното владичество — изсъска ми той през зъби. — Тук те са оковавали индийци, бичували са ги и са ги окачвали да висят, докато умрат. Сега ние управляваме затвора, а ти си британски затворник.

— Извинете, сър — отговорих с най-церемониалната учтивост, предлагана от езика марати, — но аз не съм британец. Аз съм от Нова Зеландия.

— Британец си! — кресна той и опръска лицето ми със слюнка.

— Боя се, че не съм.

— Си! Британец си! Чист британец ! — отвърна той и озъбването отново премина в злобна усмивка. — Ти си британец , а ние управляваме затвора. Отивай там .

Той посочи към един сводест вход, водещ към вътрешността на затвора. Малко по-навътре коридорът правеше рязък десен завой и аз с животински инстинкт усетих, че бедата ме чака на това място. Пазачите подканващо ме сръчкаха с палки в гърба. Залитнах през арката и завих надясно. Там ме причакваха двайсетина мъже, наредени от двете страни на дългия коридор и въоръжени с бамбукови пръчки.

Добре знаех какво е да те бият с пръчки, докато минаваш между редиците — по-добре, отколкото човек би трябвало да го знае. Имаше и друг тунел на болката, в друга страна — на наказателния отряд в австралийския затвор, от който избягах. Онези пазачи ни караха да минаваме между тях през дългия тесен коридор, който водеше към дворчетата за спорт. Докато тичахме, те ни налагаха с палки и ни ритаха чак до стоманената врата в края му.

Стоях под безмилостните електрически лампи в новия тунел в бомбайския затвор „Артър Роуд“ и ме напушваше смях. „Хей, пичове — искаше ми се да им кажа. — Не може ли да сте малко по-оригинални?“ Но не можех да произнеса нищо. Страхът кара човешката уста да пресъхне, а омразата я задушава. Затова омразата не ражда велика литература — истинският страх и истинската омраза не разполагат с думи.