Грегъри Робъртс - Шантарам

— Не!

— Добре — каза той най-сетне. — Най-накрая някой извикал полицията и имало голямо сбиване.

Той пак млъкна и се заслуша в последвалото развитие на историята. Обърнах се към надзирателя и видях, че и той се е задълбочил в развитието на сагата също като затворниците. Докато слушаше, той дъвчеше паан, рунтавият му мустак мърдаше нагоре-надолу и несъзнателно подчертаваше интереса му. Съсредоточените слушатели одобриха с дружен рев нещо в историята и надзирателят също се присъедини към тях.

— Първо другите побеждавали в това голямото сбиване. Имало страшно много бой, Лин, като в „Махабхарата“. Тия лошите имали няколко приятели, които всичките се включили с юмруци и ритници и удари с чехъл. После Кано мечокът, той се разсърдил. Точно преди да дойде полицията, Кано мечока се включил в сбиването да помага на неговите си мечкари. И прекратил набързо боя. Събарял ония другите и наляво, и надясно. Тоя Кано мечок много хубаво се бие. Пребил лошите и приятелите им, хубавичко ги натупал!

— А после арестували сините мъже — завърших вместо него.

— Тъжно ми е да го кажа, но да. Арестували ги по обвинение в предизвикване на размирици.

— Добре. Да поговорим.

Прабакер, надзирателят и аз се дръпнахме на две крачки от вратата, до голото метално бюро. Погледнах през рамо и видях, че мъжете на вратата напрягат слух да подслушат разговора ни.

— Как се казва на хинди „гаранция“ , Прабу? Разбери дали не можем да платим гаранция да ги пуснат.

Прабакер попита, но пазачът поклати глава и ни каза, че и дума не можело да става.

— Възможно ли е аз да платя глобата ? — попитах на марати, като използвах широко приетия евфемизъм за подкуп на полицията.

Пазачът се усмихна и поклати глава. При сбиването пострадал полицай, обясни той, и нищо не зависело от него.

Вдигнах безпомощно рамене, отидох до решетката и съобщих на мъжете, че не мога да платя гаранция или рушвет, за да ги пуснат. Те ми задърдориха толкова бързо на развален хинди, че нищо не им разбирах.

— Не, Лин! — усмихна ми се лъчезарно Прабакер. — Те не се тревожат за тях си, за Кано се тревожат! И той е арестуван, този мечок. Те много се тревожат за техния мечок. За това искат ти да им помогнеш!

— Мечокът е арестуван? — попитах надзирателя на марати.

— Джи, ха! — отвърна той и усмивка на гордост изви рунтавия му мустак. — Господине , да Мечокът е в ареста долу!

Погледнах Прабакер. Той сви рамене.

— Мисля, че трябва да идем да видим тоя мечок? — предложи той.

— Да, трябва да видим мечока! — отговорих.

Слязохме по стоманените стълби на първия етаж и ни посочиха редица от килии точно под стаите, които видяхме горе. Надзирателят на първия етаж отвори една от стаите, надникнахме вътре и видяхме Кано мечока, седнал сред тъмната, празна килия. Стаята беше голяма, с дупка за тоалетна на пода в единия ъгъл. Вратът и лапите на мечока с грамадната муцуна бяха оковани и веригите бяха прекарани през металната решетка на единия прозорец. Той седеше, подпрял широкия си гръб на стената и протегнал напред задните си лапи. Изражението му — няма как иначе да опиша чертите му, освен като „изражение“ — бе неутешимо и дълбоко тревожно. Докато го наблюдавахме, той нададе продължителна, сърцераздирателна въздишка.

Прабакер бе застанал зад мен. Обърнах се да го попитам нещо и видях, че той плаче. Лицето му бе изкривено от риданията. Преди да успея да кажа нещо, той се провря покрай мен и се втурна към мечока, като заобиколи протегнатата ръка на надзирателя. Стигна до Кано, разперил ръце за прегръдка, притисна се към животното, прилепи глава до главата на Кано и започна да гали проскубаната козина, като мърмореше нежно. Спогледахме се с надзирателя. Мъжът вдигна вежди и енергично разтърси глава. Явно беше впечатлен.

— Аз го направих пръв, знаете ли — чух се да казвам на марати. — Преди около месец. Аз пръв прегърнах този мечок.

Надзирателят присви устни в жалостива, презрителна усмивка.

— Много ясно — подхвърли ми той подигравателно. — Прегърнал си го, че как!

— Прабакер! — извиках. — Хайде да приключваме с това!

Той се дръпна от мечока и тръгна към мен, като бършеше сълзи с опакото на ръцете си. Толкова беше съкрушен, че го прегърнах през раменете, за да го утеша.

— Дано нямаш нищо против, Лин — предупреди ме той. — Мириша същото като на мечок.

— Няма нищо — отвърнах му кротко. — Няма нищо. Да видим какво можем да направим.