Грегъри Робъртс - Шантарам

Прабакер заговори тихо на хавалдар — началника на полицията — пред високото метално стълбище. Мъжът кимна и се отдръпна встрани. Прабакер поклати глава и аз го последвах по стоманените стъпала към една площадка с тежка врата на първия етаж. Едно лице надникна иззад решетката. Големи кафяви очи огледаха наляво и надясно, а после вратата се отвори. Влязохме в преддверие, в което имаше бюро, малък метален стол и бамбукова койка. Надзирателят, който ни отвори, беше дежурен тази нощ. Той размени няколко думи с Прабакер, после ме изгледа сърдито. Беше дребен мъж с издуто шкембе и големи, много щръкнали мустаци, прошарени в сиво. Зад него имаше метална врата от свързани с панти части, подобна на акордеон. Зад нея очите на десетина затворници ни разглеждаха с напрегнат интерес. Надзирателят им обърна широкия си гръб и протегна ръка.

— Той иска ти да… — започна Прабакер.

— Разбрах — прекъснах го и бръкнах в джоба на джинсите си. — Иска бакшиш. Колко?

— Петдесет рупии — ухили се Прабакер с най-голямата си усмивка насреща на високия полицай.

Подадох на надзирателя банкнота от петдесет рупии и той я прибра, а после ми обърна гръб и отиде при металната врата. Последвахме го. Там се бяха насъбрали още повече мъже, съвсем будни и бъбриви, въпреки късния час. Надзирателят ги изгледа един по един, докато не млъкнаха. После ме извика. Когато застанах срещу металната решетка, тълпата се раздели и две фантастични фигури си пробиха път напред. Бяха мечкарите, мъжете със синя кожа, които доведоха мечока Кано в моя бордей по молба на Абдула. Те стигнаха до решетката и се вкопчиха в прътите, като ми бърбореха толкова бързо и припряно, че разбирах само по една на четири-пет думи.

— Какво става, Прабу? — попитах, съвсем стъписан. Когато Прабакер ми съобщи, че приятелят ми е в затвора, предположих, че говори за Абдула. Него очаквах да намеря зад решетките. Запристъпях наляво и надясно, като се опитвах да надникна зад мечкарите и зад останалите струпали се на решетката хора.

— Те са твои приятели, нали? — попита Прабакер. — Не помниш ли, Лин? Когато дойдоха с Кано за твойта мечешка прегръдка.

— Да, разбира се, че ги помня. При тях ли ме доведе?

Прабакер примига насреща ми, после бързо се обърна да види израженията на надзирателя и на мечкарите.

— Да, Лин — рече той тихо. — Тези хора помолиха да дойдеш. Ти… искаш да си тръгнеш ли?

— Не. А не. Просто няма значение. Какво искат те? Не им разбирам.

Прабакер ги помоли да обяснят какво искат и двамата мъже със синя кожа се развикаха, вкопчени в прътите на решетката като в дъските на сал сред открито море.

— Те казват, разправят, че са отседнали близо до Нейви Нагат и там намерили някакви други хора, дето също били мечкари, и имали една много тъжен и мършав мечок — заобяснява Прабакер, като се мъчеше да накара мъжете да се успокоят й да говорят по-бавно. — Разправят, — че тези другите си нямали уважение на мечока. Биели мечока с камшик и тоя мечок плачела и цялата я боляло.

Мечкарите заизливаха поток от думи, който накара Прабакер да се умълчи — той слушаше и кимаше, отворил уста да заговори. Още затворници се струпаха на вратата да слушат. Едната стена на коридора зад нея беше с високи прозорци с метални решетки. От другата страна на препълнения с хора коридор имаше няколко стаи. Мъжете се изсипваха от тези стаи и тълпата на вратата набъбна до стотина или повече затворници, и всички те слушаха, запленени, историята на мечкарите.

— Толкова здраво бъхтели тия горкия си мечок — преведе Прабакер. — И дори като плачел, тия не спирали да го бият, мечока. И да знаеш, мечокът бил женски .

Мъжете зад вратата откликнаха със сърдити, възмутени крясъци и състрадателни подвиквания.

— Нашите хора тука, те много се разсърдили на другите, дето биели тоя другия мечок. Затова отишли при другите и им казали, че не бива да бият никакви мечоци. Но те били много лоши и сърдити, ония. Последвали много крясъци и блъсканици и лоши думи. Един от ония, той напсувал нашите хора на сестрите. Нашите хора пък им казали на ония другите, задници. Лошите, те нарекли нашите хора мамицата им и копелета. Нашите хора ги напсували на братя. Другите пък ги напсували на още много работи. Нашите хора, те пък им отговорили с много…

— Давай по същество, Прабу.

— Да, Лин — отвърна той и заслуша внимателно. Последва продължителна пауза.

— Е? — подканих го.

— Продължават много лошите думи, Лин. — Той сви безпомощно рамене. — Но някои от тях, длъжен съм да кажа, много, много ги бива, да ти ги кажа ли?