Грегъри Робъртс - Шантарам

— Чакай малко, Джони. Не мога. Раната е много голяма и много кървава… Не ми е по силите.

— Ти имаш игли и конец в аптечката, Лин.

Прав беше. Аптечката съдържаше хирургически игли и копринени конци. Но никога не ги използвах.

— Никога не съм ги използвал, Джони. Не мога. Трябва му професионалист, лекар или сестра.

— Казах ти, Лин, той няма да иде на доктор. Опитах се да го принудя. Един от другата банда беше още по-тежко ранен от това глупаво момче. Може би и той ще умре, и тоя другият. Това вече е работа на полицията, а те задават въпроси. Амир няма да иде на доктор или на болницата.

— Ако ми дадете, сам ще я зашия — предложи Амир и преглътна тежко.

Очите му се бяха окръглили от уплаха и решителност, породена от ужаса. Вгледах се за пръв път в лицето му и чак сега забелязах колко е млад — на шестнайсет-седемнайсет години. Беше обут с маратонки „Пума“ и облечен с джинси и баскетболен потник с отпечатан отпред номер 23. Дрехите бяха индийски ментета на прочути западни марки, но връстниците му в бордея ги смятаха за супермодни — други младежи с мършави кореми и с глави, пълни с объркани чуждестранни мечти; младежи, които гладуваха, за да си купуват дрехи, с които си въобразяваха, че изглеждат като изтупаните чужденци от списанията и филмите.

Не познавах хлапето. Той бе един от хилядите, които никога не бях виждал, макар че живеех там вече почти от половин година и никой тук не живееше по-далеч от петстотин-шестстотин метра от колибата ми. Някои мъже като Джони Пурата и Прабакер като че познаваха всички в коптора. На мен ми се струваше невероятно как знаят интимни подробности от живота на толкова хиляди хора. Още по-забележително беше, че не бяха равнодушни и насърчаваха или се караха на всички тях и се тревожеха за всички. Чудех се каква ли е връзката между този младеж и Джони Пурата. Амир трепереше от полъха на нощния хлад, присвил устни в безшумен хленч, и си представяше как кърпи с игла и конец собствената си плът. Зачудих се как така стърчащият над него Джони го познаваше толкова добре и бе сигурен, ще го направи, за да кимне, все едно ми казва: „Ако му дадеш иглата, сам ще го направи“.

— Добре, добре, аз ще те зашия — предадох се аз. — Ще боли. Нямам обезболяващо.

— Щяло да боли! — избоботи радостно Джони. — Болката не е проблем, Лин. Хубаво, че ще те боли, Амир, чутя такъв! Мозъкът трябва да те боли тебе!

Настаних Амир на леглото си и завих раменете му с друго одеяло. Извадих газовия котлон от кухненския си кашон, нагласих го, запалих го и сложих тенджера с вода да заври. Джони изтича да помоли някого да направи горещ сладък чай. Измих набързо лицето и ръцете си в тъмното в банята на открито до колибата ми. Когато водата завря, сипах малко в една купа и пуснах две игли в тенджерата, за да ги изваря. С антисептик и топла сапунена вода промих раната и я подсуших с чиста марля. Превързах стегнато ръката с марля и оставих превръзката десет минути, за да се слепнат краищата на раната с надеждата, че така шиенето ще е по-лесно.

По мое настояване Амир изпи две големи канчета сладък чай, за да потисне симптомите на шок, които бе започнал да проявява. Страх го беше, но беше спокоен. Имаше ми доверие. Нямаше как да знае, че съм извършвал тази процедура само веднъж преди и по ирония на съдбата при подобни обстоятелства. При сбиване в затвора наръгаха един мъж. Проблемът между двамата противници, какъвто и да беше, бе разрешен в яростен сблъсък и що се отнася до тях, въпросът бе приключен. Но ако наръганият се явеше в затворническата болница за лечение, властите щяха да го тикнат в изолатора за затворници под закрила. За някои хора, особено за педофилите и доносниците, няма алтернатива, освен да бъдат поставени под закрила, защото иначе не биха могли да оцелеят. За други — мъже, тикнати там против волята си, изолаторът бе проклятие — проклятието на подозренията, клеветите и компанията на мъже, които презираха. Наръганият дойде при мен. Закърпих раната с кожарско шило и конец за бродерия. Раната заздравя, но остави грозен, сбръчкан белег. Споменът за него никога не ме напусна и не бях уверен, че ще зашия добре ръката на Амир. Плахата, доверчива усмивка, с която ме гледаше младежът, с нищо не ми помагаше. Хората винаги ни нараняват с доверието си — каза ми Карла веднъж. — Най-сигурният начин да нараниш човек, когото харесваш, е да му се довериш докрай.

Пийнах чай, изпуших една цигара и се заех за работа. Застанал на вратата, Джони се мъчеше без полза да пропъди няколко любопитни съседи и децата им. Хирургическата игла бе извита и много фина. Предположих, че би трябвало да се използва с някакви клещи, но нямах в аптечката. Едно момче ги беше взело назаем да поправи шевна машина. Наложи се да забивам иглата в кожата и да я издърпвам с пръсти. Беше неудобно и пръстите ми се хлъзгаха, и първите няколко кръстати шева излязоха криви. Амир гърчеше лице в изобретателни гримаси, но не извика. На петия шестия шев вече бях разработил техника и шевовете вече не се получаваха толкова грозни, макар и все така болезнени.