Грегъри Робъртс - Шантарам

Останалите заклатиха утвърдително глави.

— Ами другото, удоволствието? — попита Абдул Гани. Няколко мъже се разсмяха тихичко и му се усмихнаха, щом ги погледна. И той им се засмя. — Какво? Какво…? Не може ли човек да изпитва здравословен научен интерес към удоволствието?

— Е… — продължи Кадер. — Мисля, че това малко прилича на казаното от господин Лин за онзи тип, Сапна — как той е преиначил думите от християнската Библия. Обратното. Страданието е съвсем същото като щастието, ала наопаки. Едното е огледален образ на другото и не притежава истински смисъл, нито пък може да съществува без другото.

— Извинявам се, но не разбирам — рече благо Фарид, погледна останалите и се изчерви силно. — Бихте ли обяснили, моля?

— Ето как е — отвърна любезно Кадербай. — Вземи за пример моята ръка. Ако разтворя ръката си ето така, разперя пръстите и ти покажа дланта или ако я разтворя и я положа на рамото ти с разперени пръсти, ето така — това е щастието, или може би го наричаме така заради този миг. А ако свия пръстите си в здрав юмрук, ето така, можем да наречем това страдание. Двата жеста са противоположни по сила и по значение. Всеки от тях изглежда съвсем различно и двата са способни да постигнат различни неща, но ръката, която ги оформя, е една и съща. Страданието е щастие наопаки.

После всеки мъж отново взе думата, самата дискусия се движеше ту напред, ту назад и се обръщаше наопаки, докато те привеждаха доводи цели два часа. Пуши се хашиш. На два пъти отново поднесоха чай. Абдул Гани реши да го смеси с малко парче опиум и го пресуши с оттренирана гримаса.

Маджид промени позицията си, като се съгласи, че не е задължително страданието да е признак на слабост, но настоя, че чрез силна воля можем да се закалим срещу него; силата на волята идваше от строга самодисциплина, един вид страдание, което си налагаме сами. Фарид допълни идеята си за страданието, наричайки го антитоксин срещу отровата на щастието, като си спомни специфични случки от живота на своите приятели. Старият Собхан прошепна няколко изречения на урду и Кадербай ни преведе новата идея: има неща, които ние, човеците, никога няма да разберем, неща, които може да разбере само Бог, и страданието може би е едно от тях. Кеки Дорабджи се изказа, че вселената, според представите на хората, изповядващи зороастризма, е процес на борба на противоположностите — светлина и мрак, топлина и студ, страдание и наслада — и че нищо не може да съществува, ако не съществува неговата противоположност. Раджу-бай добави, че страданието е състояние на непросветлената душа, заключена в колелото на Кармата. Халед Фатах не каза нищо повече въпреки ловките подкани на Абдул Гани — той го подкача и придумва на няколко пъти, преди най-сетне да се откаже, видимо засегнат от упорития отказ.

От своя страна, Абдул Гани се прояви като най-словоохотлив и чаровен от групата. Халед беше интригуващ човек, но в него кипеше гняв, може би прекалено голям гняв. Маджид, бивш професионален войник в Иран, изглеждаше храбър и прям, но склонен към доста опростенчески възгледи за света и хората. Собхан Махмуд несъмнено бе набожен, но излъчваше леко антисептичен мирис на непреклонност. Младият Фарид бе откровен, нерешителен и, както подозирах, твърде податлив на влияние. Кеки беше кисел темерут, а на Раджубай явно му се струвах подозрителен, почти до степен, че да заслужавам грубо отношение. От всички тях само Абдул Гани проявяваше някакво чувство за хумор и единствен той се смееше на висок глас. Държеше се еднакво фамилиарно и с младите мъже, и с по-възрастните от него. Беше се излегнал докато останалите седяха. Прекъсваше хората и се намесваше, когато му хрумне, и яде, пи и пуши повече от всички останали тук. Проявяваше особена непочтителна привързаност към Кадербай и бях убеден, че двамата са близки приятели.

Кадербай задаваше въпроси, проучваше, коментираше казаното, но не добави и дума повече към своето изказване. Аз мълчах — бях унесен, уморен и благодарен, че никой не ме притиска да говоря.

Когато Кадербай най-сетне закри събранието, той ме изпрати до вратата, която излизаше на улицата покрай джамията „Набила“, и ме задържа с леко стисване на ръката ми под лакътя. Каза ми колко се радва, че съм дошъл, и се надява да съм прекарал приятно, а после ме помоли да се върна на другия ден, защото смятал, че при добро желание мога да му извърша една услуга. Изненадан и поласкан, аз мигом се съгласих и му обещах да се видим на същото място на другата сутрин. Навлязох в нощта и почти забравих за разговора.