Грегъри Робъртс - Шантарам

— Да, вие избирате. Миналата седмица разговаряхме за патриотизма — задълженията на човек към Бога и какво дължим ние на държавата. Твърде увлекателна тема. А за какво ще ни предложите да разговаряме тази седмица?

— Е… в плаката на Сапна има едно изречение — „нашето страдание е наша религия“ , нещо такова. Но то ме накара да се замисля за друго. Преди няколко дни полицията пак дойде и събори много къщи в жопадпати и докато ние наблюдавахме, една от жените до мен каза… „наш дълг е да работим и да страдаме“ — или нещо подобно, доколкото можах да разбера. Каза го много спокойно и непресторено, сякаш го приема и се е примирила, и го разбира напълно. Но аз не го разбирам и мисля, че никога няма да го разбера. Ето защо може би е редно да предложа този въпрос. Защо хората страдат? Защо лошите хора страдат толкова малко? И защо добрите страдат толкова много? Не, не говоря за себе си — всички страдания, които аз съм преживял, съм си ги причинил сам. И Господ знае, че съм причинил много страдания на други хора. Но все пак не разбирам — особено страданията на хората в бордея. Затова… страданието. Можем да поговорим за това… съгласни ли сте?

Потънах, малко плахо, в мълчанието, с което бе посрещнато предложението ми, но мигове по-късно Кадербай ме удостои с топла, одобрителна усмивка.

— Хубава тема, Лин. Знаех си, че няма да ни разочаровате, Маджидбай, призовавам вас да започнете нашия разговор.

Маджид прочисти гърло и се обърна с кисела усмивка към домакина. Почеса рунтавите си вежди с палец и показалец, а после се впусна в дискусията с увереността на мъж, свикнал да изказва мнението си.

— Страданието… чакайте да видя. Мисля, че страданието е въпрос на избор. Мисля, че не сме длъжни да страдаме от каквото и да било в този живот, стига да сме достатъчно силни да го отхвърлим. Силният човек може да овладее до такава степен чувствата си, че да е почти невъзможно да го накараш да страда. Когато наистина страдаме, от болка или от нещо друго, това означава, че сме загубили самообладание. Затова аз бих казал, че страданието е човешка слабост.

— Ачаа-ча — измърмори Кадербай. Използва повторителната форма на думата за „добър“ на хинди, която означава „Да, да“ или „Добре, добре“ . — Твоята интересна идея ме навежда на въпроса „Откъде идва силата?“.

— Силата? — изсумтя Маджид. — Всички знаят, че тя… е… За какво говориш?

— За нищо, стари приятелю. Само дали е вярно, че част от силата ни идва от страданието? Че преживяването на изпитания ни прави по-силни? Че тези от нас, които не са познали истинско изпитание и истинско страдание, не могат да са силни колкото другите, които са страдали много? А ако това е вярно, то не значи ли, че твоите доводи са все едно да кажеш, че ние трябва да сме слаби, за да страдаме, и трябва да страдаме, за да станем силни — значи, че трябва да сме слаби, за да станем силни?

— Да — усмихна се Маджид. — Може би частица от това е истина, частица от онова, което казваш. Но все така мисля: че това е въпрос на сила и слабост.

— Не приемам всичко, казано от нашия брат Маджид — вметна Абдул Гани, — но съм съгласен, че тук е замесена способността ни да овладяваме страданията. Не мисля, че можете да го отречете.

— Откъде се сдобиваме с тази способност и как? — попита Кадербай.

— Бих казал, че за всички ни е различно, но че това се случва, когато израстем, съзреем и преминем от детинските сълзи на нашата младост в зрелостта. Мисля, че да се научим да овладяваме страданията си, е част от съзряването. Мисля, че когато пораснем и разберем, че щастието е рядкост и отминава бързо, ние се разочароваме и ни боли. И колко ще страдаме, зависи от това колко ни боли от това прозрение. Разбирате ли, страданието е вид гняв. Ние се гневим срещу несправедливостта, неправдата на нашата тъжна, окаяна участ. И това кипящо негодувание, разбирате ли, този гняв е онова, което наричаме страдание. Бих добавил, че тъкмо той ни води до проклятието на героя.

— Проклятието на героя! Стига с тези твои проклятия на героя! Ти свеждаш всяка тема до това — изръмжа Маджид и се навъси срещу самодоволната усмивка на закръгления си приятел.

— Абдул си има любима теория, Лин — поясни Халед, намусеният палестинец. — Той е убеден, че определени мъже са прокълнати с качества като голяма храброст, които ги карат да извършват отчаяни постъпки. Той нарича проклятието на героя онова, което го принуждава да води другите мъже към хаос и кръвопролитие. Може и да е прав, мисля аз, но той толкова много говори за това, че подлудява всички ни.