Грегъри Робъртс - Шантарам

— Като оставим това настрана, Абдул, позволи ми да ти задам въпрос относно казаното от теб — настоя Кадербай. — Според теб има ли разлика между страданието, което изживяваме ние, и страданието, което причиняваме на другите?

— Разбира се, че има. Накъде клониш, Кадер?

— Само към това, че има два вида страдание, които се отличават напълно един от друг — това, което чувстваме ние, и това, което причиняваме на другите — и не може и двата да представляват гнева, за който говореше ти. Не е ли така? Е, би ли пояснил кое от тях какво представлява?

— Защо… Ха! — разсмя се. Абдул Гани. — Кадер, спипа ме, стара лисицо! Ти винаги познаваш кога споря заради самия спор, на ? И то тъкмо когато си помислих, че съм голям хитрец, да му се не види! Но спокойно, ще го пообмисля и пак ще ти кажа нещо.

Той взе парче сладко барфи от блюдото на масата, отхапа и задъвка доволно. После посочи мъжа вдясно от себе си със сладкиша, стиснат в пухкавите му пръсти.

— Ами ти, Халед? Какво ще кажеш ти по темата на Лин?

— Аз знам, че страданието е истината — каза тихо Халед, стиснал зъби. — Знам, че страданието е острият край на камшика, а липсата на страдание е тъпият край — онзи край, който господарят стиска в ръка.

— Драги ми Халед — оплака се Абдул Гани, — ти си по-млад от мен с повече от десет години и си ми скъп, все едно си ми по-малък брат, но трябва да ти кажа, че това е една твърде тъжна мисъл и ти разваляш удоволствието, което получаваме от този отличен чарас.

— Ако беше роден и израсъл в Палестина, щеше да знаеш, че някои хора са родени, за да страдат. И за тях страданията никога не свършват. Нито за миг. Щеше да знаеш откъде идва истинското страдание. От същото място, където умират любовта и идеалите. Това страдание никога не свършва. Ние само се преструваме, че свършва. Само си казваме, че свършва, за да накараме децата да спрат да хленчат насън.

Той се беше втренчил в силните си ръце и ги гледаше сърдито като двама презрени и победени врагове, умоляващи го за милост. Мрачна тишина започна да се сгъстява във въздуха около нас и ние инстинктивно отправихме погледи към Кадербай. Той седеше със скръстени крака и изпънат гръб, поклащаше се и като че отмерваше колко точно да продължат уважителните размишления. Най-сетне подкани с кимване Фарид да вземе думата.

— Мисля, че нашият брат Халед в известен смисъл е прав — тихо, почти плахо заговори Фарид и извърна големите си тъмнокафяви очи към Кадербай. Насърчен от заинтересованото кимване на стария, той продължи. — Мисля, че щастието е нещо истинско, има го, но то е, което ни прави луди. Щастието е толкова странно и могъщо нещо, че ни кара да се разболяваме, то е като микроб. А страданието ни лекува от него, от това прекалено голямото щастие. Това… как се казва, бхари вазан ?

— Бремето — преведе Кадербай. Фарид изрече бързо нещо на хинди и Кадер ни го преведе на толкова изящен и поетичен английски, че през омаята от хашиша прозрях колко по-добър е английският му от впечатлението, което ми беше оставил при първата ни среща. — Бремето на щастието може да бъде облекчено само с балсама на страданието.

— Да, да, точно това искам да кажа. Без страданието щастието ще ни смаже.

— Много интересна мисъл, Фарид — рече Кадербай и тази похвала накара младият жител на Махаращра да засияе от удоволствие.

Почувствах как ме бодна ревност. Благодатното чувство, което внушаваше ласкавата усмивка на Кадербай, бе опияняващо като замайващата смес, която пушихме с наргилето. Желанието да бъда син на Абдел Кадер Хан, да спечеля благословията на похвалата му, бе непреодолимо. Празнината в сърцето ми, която можеше и трябваше да бъде запълнена с бащина обич, се обви около контурите му и прие чертите на неговото лице. Високите скули и подрязаната сребриста брада, чувствените устни и кехлибарените очи в дълбоките орбити се превърнаха в лицето на съвършения баща.

Сега си припомням това време и своята готовност да му служа като син на своя баща, всъщност — желанието ми да го обичам, и как бързо и без колебание се случи това в живота ми, и се чудя до каква ли степен то се дължеше на голямата му власт в града, в неговия град. Никога и никъде по света не се бях чувствал така незастрашен от нищо, както в неговата компания. И се надявах, че в реката на живота му ще мога да отмия миризмата и да заблудя хрътките. Хиляди пъти през годините се питах дали бих го обикнал толкова бързо и толкова много, ако беше бедняк без власт.