Грегъри Робъртс - Шантарам

— Отзад напред? Обяснете, моля ви? — помоли Маджид.

— Искам да кажа, че е против идеите на казаното в Библията, но използва подобен език . Написал го е така, че значението и намеренията да са точно противоположни на оригинала. Все едно е обърнал Библията с главата надолу.

Можех да продължа да говоря, но Абдул Гани рязко прекъсна дискусията.

— Благодаря, Лин. Много ни помогнахте. Но хайде да сменим темата. На мен например разговорите за подобни беди като този безумец Сапна са ми искрено неприятни. Повдигнах темата, само защото Кадер ме помоли — а желанието на Кадер Хан е заповед за мен. Но вече наистина трябва да минем нататък. Ако не започнем да обсъждаме темата ни за вечерта, ще пропуснем всичко. Затова нека попушим и поговорим за други неща. Наш обичай е гостът да започне, така че ще бъдете ли така любезен?

Фарид стана и донесе огромно, разкошно наргиле с шест виещи се маркуча и го постави на пода между нас, до масата. Останалите запушиха мундщуците с длани, Фариц прокара пламък над купичката с формата на лале и аз го разпалих. Беше смес от хашиш и марихуана, известен като ганга-джамуна , кръстени на двете свещени реки Ганг и Ямуна. Беше толкова силна и излизаше с такава мощ от наргилето, че кръвясалите ми очи се разфокусираха почти веднага и попаднах под леко халюцинаторно въздействие — контурите на чуждите лица се размиха и движенията им лекичко се забавиха във времето. Луис Карол — така го наричаше Карла. Толкова съм напушена — казваше тя — че получавам Луис Карол . По Маркуча струеше толкова дим, че го преглъщах и пак го издишвах шумно. Запуших мундщука и започнах да наблюдавам на каданс как другите пушат, един след друг. Тъкмо бях започнал да овладявам размазаната усмивка, която се пльосна върху пластилиновите мускули на лицето ми, и пак дойде редът ми да пуша.

Пушенето беше нещо сериозно — нямаше смехове и усмивки. Нямаше разговори и никой не поглеждаше никого в очите. Мъжете пушеха със същото печално и вглъбено безстрастие като при дълго пътуване с асансьор, пълен с чужди хора.

— А сега, господин Лин — подкани ме Кадербай с любезна усмивка, щом Фарид прибра наргилето и се зае да чисти паничката от пепелта, — тук си имаме обичай гостът да предлага темата за разговор. Обикновено това е религиозна тема, но не е задължително. За какво бихте искали да побеседваме?

— Аз… аз… не съм сигурен какво точно имате предвид? — заекнах, а мозъкът ми избухна беззвучно във фрактални повторения на десена на килима под краката ми.

— Предложете ни тема, Лин. Животът и смъртта, любовта и омразата, верността и предателството — обясни Абдел Гани, описвайки с пухкавата си длан разкривени кръгчета с всяко предложение. — Ние тук сме като дискусионно общество, нали разбирате. Срещаме се всеки месец поне по веднъж и когато приключим с деловите и личните въпроси, обсъждаме философски теми и тям подобни. Това е нашето развлечение. А сега тук при нас сте вие, англичанин, който ще ни предложи тема за обсъждане на вашия език.

— Всъщност не съм англичанин.

— Не сте англичанин? А какъв сте тогава? — настоя да узнае Маджид. В бръчките на челото му се таяха дълбоки подозрения.

Въпросът си го биваше. Според фалшивия паспорт в моята раница в бордея аз бях гражданин на Нова Зеландия. На визитката в джоба ми пишеше, че съм американец на име Гилбърт Паркър. Хората в село Сундер ме бяха прекръстили на Шантарам. В бордея ме знаеха като Линбаба. Много хора в собствената ми страна ме познаваха като лице от плакат с надпис „Издирва се“. Но дали тази страна е моята? — запитах се. — Имам ли страна?

Чак когато си зададох този въпрос, осъзнах, че вече имам отговор. Ако наистина имах страна, народ, избран от сърцето ми, това беше Индия. Знаех, че също така съм и беглец, изгнаник без държава, също като хилядите афганистанци, иранци и други, прекосили горящия мост до Бомбай, изгнаниците, хванали лопатата на надеждата и погребали миналото в пръстта на собствения си живот.

— Аз съм австралиец — признах за пръв път, откакто бях дошъл в Индия, подчинявайки се на инстинкта, който ме предупреждаваше да кажа на Кадербай истината. Странно, но това ми се стори по-голяма лъжа от всички самоличности, които бях използвал някога.

— Колко интересно — отбеляза Абдул Гани, вдигна вежда и кимна мъдро на Кадербай. — А какво ще ни предложите като тема, Лин?

— Всякаква ли може да бъде темата? — попитах, за да спечеля време.