Грегъри Робъртс - Шантарам

— Той каза да дойдете веднага — повтори мрачно Назир. Не се усмихваше и останах с чувството, че ако се възпротивях да се кача в колата, щеше да ми се наложи да се бия с него. Бях толкова сърдит, объркан и уморен, че дори се позамислих над тази представа. Може би в дългосрочна перспектива ще ми струва по-малко енергия да се сбия с него, отколкото ако тръгна сега с него — помислих си. Но Назир смръщи лице, мъчително съсредоточен, и произнесе с непривична любезност:

— Кадербай го каза да дойдете, моля — ето така Кадербай го каза: Моля ви, елате да ме видите, господин Лин .

Думите „моля ви“ никак не му отиваха. Беше ясно, че от негова гледна точка господарят Абдел Кадер Хан даваше заповеди, които другите изпълняваха с готовност и благодарност. Но му бяха казали да помоли за моята компания, а не да ми заповядва, и английските думи, които той изговори с такова видимо усилие, бяха прилежно заучени наизуст. Представих си го как кара през града и си повтаря заклинанието с чуждите думи, и му е толкова неловко и неприятно да ги изговаря, все едно бяха молитвени откъси от чужда религия. Но, неприсъщи за него или не, думите ми въздействаха и той явно си отдъхна, когато се предадох с усмивка.

— Добре, добре, Назир — въздъхнах. — Отиваме да видим Кадербай.

Той понечи да отвори задната врата, но аз настоях да седна отпред. Щом потеглихме, той включи радиото и го усили докрай, сигурно за да предотврати всякакви разговори. Все още държах в ръце плика, който ми даде Раджан. Обърнах го и го огледах от двете страни. Хартията беше ръчно произведена, розова, горе-долу с размера на корица на списание. На плика не беше написано нищо. Откъснах ъгълчето му и го отворих. Вътре намерих черно-бяла снимка — интериор на стая, полуосветена и пълна със скъпи украшения от най-различни епохи и култури. Сред този умишлен безпорядък, на стол, подобен на трон, седеше жена. Беше облечена с вечерна рокля с екстравагантна дължина, която падаше до пода и скриваше краката й. Едната й ръка бе отпусната на облегалката, а другата — вдигната царствено в елегантен жест „Свободни сте“. Косата, тъмна и подредена в сложна фризура, падаше на къдри, обрамчващи овалното й, леко закръглено лице. Бадемовите очи гледаха право в обектива с леко невротичен израз на стреснато негодувание. Устните на миниатюрната й уста бяха решително начупени и изпъваха кожата на слабо очертаната й брадичка.

Красавица? Не мислех. А и това лице внушаваше куп най-разнопосочни впечатления — то бе горделиво, злобно, уплашено, разглезено, погълнато от себе си. Снимката казваше, че тя е всичко това и нещо повече. И то по-страшно. Но на снимката имаше и още нещо — нещо още по-противно и ужасяващо от некрасивото лице. Това бе посланието, което тя бе изписала с червени главни букви в долния край. То гласеше: Мадам ЖУ Вече Е Щастлива.

— Влезте, влезте, господин Лин. Не, моля ви, седнете тук. Очаквахме ви. — Абдел Кадер ми махна да седна от лявата му страна. Събух обувките си на входа, където бяха нахвърляни още няколко чифта сандали и обуща, и се настаних на плюшената възглавница с брокат. Стаята беше голяма — деветима души бяхме насядали около ниска мраморна маса, само в единия й край. Подът бе настлан с гладки кремави петоъгълни плочи. Квадратен исфахански килим беше постлан там, където седяхме ние. Стените и сводестите тавани бяха украсени с мозайка от миниатюри в бледосиньо и бяло и създаваха внушение за небе с перести облаци. Две широки арки свързваха стаята с коридорите. Три прозореца със стъклописи гледаха към двор, целия засаден с палми. И трите бяха очертани с ваяни колони и увенчани с куполи във формата на минарета с надписи на арабски. Някъде отвън, от двора, се чуваше пляскането и бълбукането на вода във фонтан.

Стаята бе старателно обзаведена с аскетично великолепие. Единствената мебелировка бяха ниската мраморна масажи нашите девет възглавници, равномерно разположени по килима. Единственото украшение беше изображение на Кааба в Мека с позлата на черен фон, поставено в рамка. Но на осмината мъже, които седяха или се изтягаха около масата, очевидно им беше съвсем уютно сред тази изчистена простота, а те несъмнено можеха да изберат какъвто си искат стил, защото споделяха богатствата и властта в една малка империя — империята на престъпността.

— Освежихте ли се, господин Лин? — попита Кадербей.

Когато пристигнах в зданието край джамията „Набила“ в Донгри, Назер веднага ме заведе в голяма и добре обзаведена баня, където ползвах тоалетната, а после си измих ръцете и лицето. Бомбай през онези години беше градът с най-пищно замърсяване на света. Не бяха само жегата и лепкавата влага — през осемте месеца в годината, когато не капваше и капка дъжд, там постоянно се вихреха облаци прахоляк, които полепваха и цапаха всяка оголена повърхност с всевъзможни и най-разнообразни мръсотии. Когато си бършех лицето с кърпа само след половинчасова разходка по улиците, кърпата почерняваше.