Грегъри Робъртс - Шантарам

— Баща й иска да си я прибере, мадам — отвърна Карла малко по-меко.

— Аха, да, бащата…

Тя го произнесе така, сякаш това бе презряна обида. Гласът й одраска с думата кожата ни. За да се сдобиеш с такъв глас, трябва да изпушиш много цигари по особено злостен начин.

— Питиетата ви, госпожице Карла — произнесе Раджан и аз едва не подскочих. Беше влязъл зад гърба ми съвсем безшумно. Наведе се, за да постави подноса на пода между нас и за миг аз се взрях в трептящата чернота на очите му. Лицето му бе невъзмутимо, но чувството в тези очи не можеше да се сбърка. И то бе студена, гола, непонятна омраза. Бях хипнотизиран от нея, слисан и странно засрамен.

— Това е твоят американец — обади се мадам Жу и развали магията.

— Да, мадам. Името му е Паркър, Гилбърт Паркър. Той работи в посолството, но това е неофициално посещение, разбира се.

— Разбира се. Господин Паркър, дайте визитката си на Раджан.

Това беше заповед. Извадих една визитка от джоба си и я подадох на евнуха. Той я хвана за ръбовете, все едно се боеше от зараза, излезе от стаята и затвори вратата.

— Господин Паркър, когато Карла ми телефонира, тя не ми каза — отдавна ли сте в Бомбай? — попита ме мадам Жу, като мина на хинди.

— Не толкова отдавна, мадам.

— Много добре говорите хинди. Поднасям ви комплиментите си.

— Хинди е прекрасен език — отвърнах с една от заучените фрази, които Прабакер ме научи да декламирам. — Той е езикът на музиката и поезията.

— А също и езикът на любовта и парите — изкиска се тя алчно. — Влюбен ли сте, господин Паркър?

Бях размишлявал много какво би могла да ме попита мадам, но този въпрос не го очаквах. Точно в този миг вероятно нямаше друга тема, която би ме разстроила повече. Погледнах Карла, но тя се бе втренчила в ръцете си и не ми подсказа нищо. Не знаех кого има предвид мадам Жу с този въпрос. Не ме беше попитала дали съм женен или несемеен, сгоден или имам връзка.

— Влюбен? — смънках и думата на хинди прозвуча като заклинание.

— Да, да, романтична любов. Сърцето ви, потънало в мечти за лицето на една жена, душата ви, потънала в мечти за тялото й. Любов , господин Паркър. Влюбен ли сте?

— Да. Да, влюбен съм.

Не зная защо го казах. Чувството, че съм на изповед, там, на колене пред металната решетка, стана още по-отчетливо.

— Колко тъжно за вас, драги ми господин Паркър. Влюбен сте в Карла, разбира се. Затова тя ви е накарала да й направите тази малка услуга.

— Уверявам ви…

— Не, господин Паркър, аз ви уверявам. О, може и да е вярно, че бащата на моята Лиза скърби за дъщеря си и има власт да задейства някои връзки. Но Карла ви е уговорила да го направите — в това съм напълно убедена. Познавам моята скъпа Карла, знам я що за човек е. Нито за миг не си въобразявайте, че тя ще откликне на чувствата ви, нито че ще спази дадените ви обещания, нито че вашата любов някога ще ви донесе нещо друго, освен болка. Тя никога няма да ви обикне. Казвам ви го от дружески чувства, господин Паркър. Това е един малък дар от мен за вас.

— Моите уважения — казах аз през зъби, — но сме дошли тук, за да поговорим за Лиса Картър.

— Разбира се. Ако пусна моята Лиса да тръгне с вас, къде ще живее тя?

— Не… не знам точно.

— Не знаете точно?

— Не, аз…

— Тя ще живее в… — обади се Карла.

— Млъкни, Карла! — отсече мадам Жу. — Попитах Паркър.

— Не знам къде ще живее — отвърнах, доколкото можах твърдо. — Мисля, че тя самата ще го реши.

Последва продължителна пауза. Вече ми струваше усилия да се съсредоточа, за да слушам и говоря на хинди. Чувствах се объркан вътрешно. Не вървеше на добре. Тя ми беше задала три въпроса и аз се препънах в два от тях. Карла беше водачката ми в този странен свят, но и тя изглеждаше също толкова объркана и загубила почва под краката си, колкото и аз. Мадам Жу й бе наредила да млъкне и тя го беше преглътнала с мекушавост, каквато никога не бях забелязвал и дори не си бях представял у нея. Взех чаша и отпих от нимбупани. Леденият сок от лайм беше подправен с нещо люто, с вкус на лют пипер. В мрака на стаята зад металната решетка нещо призрачно се раздвижи и се разнесе шепот. Зачудих се дали Раджан не е там, при нея. Не различавах силуета.

Тя заговори.

— Можете да отведете Лиса със себе си, господин Влюбения Паркър. Но ако тя реши да се върне при мен, няма да ви я дам повече. Разбирате ли ме? Ако се върне, тя ще остане тук и няма да съм доволна, ако пак ме обезпокоите. Разбира се, вие сте свободен да се насладите на многобройните предлагани от нас удоволствия, когато пожелаете, като мой гост. Бих искала да ви видя как… разпускате . Може би когато Карла приключи с вас, ще си припомните поканата ми? Междувременно запомнете — ако Лиса се върне при мен, тя е моя. Този въпрос е приключен между нас днес, тук и сега.