Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ти май не я харесваш особено?

— Още по-лошо. Аз я мразя, Лин. Мразя я и ми се иска да умре.

Беше мой ред да се оттегля от разговора. Увих се в мълчанието като в шал и се загледах отвъд меко изваяния й профил в мърлявата красота на улицата. В действителност тайнствеността на мадам Жу никак не ме вълнуваше. Тогава нямах никакъв интерес към нея, освен мисията, възложена ми от Карла. Бях влюбен в красивата швейцарка, която седеше до мен в таксито, и тя сама по себе си бе достатъчно тайнствена. Нея исках да опозная. Исках да знам защо е дошла да живее в Бомбай и каква е връзката й със странностите на мадам Жу, и защо никога не говореше за себе си. Но без значение колко силно исках да узная… всичко… всичко за нея, не можех да настоявам. Нямах право да разпитвам за повече, защото и аз пазех всичките си тайни от нея. Бях я излъгал, че идвам от Нова Зеландия и нямам семейство. Дори не й бях казал истинското си име. И тъй като бях влюбен, бях попаднал в капана на тези измислици. Тя ме целуна и това беше хубаво; честно и хубаво. Но не знаех дали истината в тази целувка за нас е начало или край. Най-силната ми надежда беше тази мисия да ни събере. Надявах се да е достатъчна, за да пробием и двамата своите стени от тайни и лъжи.

Не подценявах задачата, която ми беше възложила. Знаех, че нещата могат да се объркат и да ми се наложи да се бия, за да изведа Лиса от Двореца. Бях готов. В колана на панталоните си, под ризата; бях затъкнал нож в кожена кания. Беше дълъг, тежък и остър. Знаех, че с хубав нож мога да се справя с двама мъже. И преди бях участвал в подобни сбивания, в затвора. Ножът, въпреки древния си произход, в ръката на мъж, който знае как да го използва и не го е страх да го забива в други човешки тела, все още е най-ефикасното оръжие на близко разстояние след пистолета. Докато седях в таксито, мълчалив и неподвижен, аз се подготвях за боя. Кратък филм, прелюдия към предстоящото кръвопролитие, се въртеше в мислите ми. Трябваше да запазя лявата си ръка свободна, да изведа или извлека Лиса и Карла от Двореца. Дясната ми ръка трябваше да разчисти пътя през всякаква съпротива. Не се страхувах. Знаех, че ако започне бой… когато боят започне, щях да режа, да удрям и да мушкам, без да се замислям.

Таксито си бе пробило път през джунглата на уличното движение и увеличихме скоростта по широките улици близо до един стръмен надлез. Благословен свеж вятър довя прохлада и косата ми, сплъстена и мокра от пот, изсъхна за секунди. Карла се размърда, изхвърли фаса през прозореца и прерови лачената си чанта. Извади пакет от цигари. Беше пълен с дебели готови джойнтове със завити краища. Запали един.

— Трябва ми стимул — каза тя и вдъхна дълбоко. Цветният аромат на хашиш разцъфна в таксито. Тя дръпна няколко пъти и после ми го предложи.

— Според теб ще помогне ли?

— Сигурно не.

Беше силен хашиш от Кашмир. Усетих как мускулите на стомаха, врата и раменете ми се отпускат, когато започна да ме хваща. Шофьорът изфуча шумно, театрално и нагласи огледалото, за да вижда по-добре задната седалка. Подадох джойнта на Карла. Тя дръпна още няколко пъти и го подаде на шофьора.

— Чарас питта? — попита тя. Пушиш ли чарас?

— Ха, мунта! — отвърна той със смях и го пое радостно. Че как! Изпуши го до половината и ни го върна. — Ачаа чарас! Номер едно! Имам ам̀риканска музика, диско, номер едно ам̀риканска диско музика от Съединените щати. Ще ви хареса, чуйте.

Той пъхна една касета в касетофона и наду звука докрай. Секунди по-късно песента „Ние сме семейство“ на Систър Следж гръмна от тонколоните отзад така, че ни вцепени. Карла изкрещя от радост. Шофьорът намали звука до нулата и попита дали ни харесва. Карла пак се провикна и му подаде джойнта. Той пак наду музиката докрай. Пушехме и припявахме, и минахме през хиляда години по улиците — от боси селянчета на волски коли до бизнесмени, които си купуваха компютри.

Когато Дворецът се показа, шофьорът спря до една отворена чайна, посочи я с палец и каза на Карла, че щял да я чака там. Познавах доста таксиджии, бях пътувал достатъчно с бомбайски таксита и знаех, че предложението на шофьора да я изчака, е прилична проява на загриженост, а не само алчност за бакшиш или нещо друго. Той я бе харесал. И преди бях виждал как тя по същия чудат и спонтанен начин очарова хората. Да, Карла беше млада и красива, но реакцията на шофьора бе предизвикана най-вече от това, че говореше гладко езика му и от начина, по който го използваше, за да се разбере с него. Немският таксиджия сигурно ще е доволен, ако чужденец е научил немски. Може дори да каже, че е доволен. Или пък да не каже нищо. Същото би могло да важи за френския таксиджия, за американския или за австралийския. Но един индиец ще е толкова доволен, че ако харесва нещо друго у теб — очите ти, усмивката ти или това как се отнасяш към просяка през прозореца на колата му — той веднага ще те почувства близък. Той е готов да ти прави услуги — ще направи всичко, което е по силите му, ще се подложи на риск и дори ще извърши опасни или незаконни неща. Ако му дадеш адрес, който не му харесва, като Двореца, той ще е готов да те изчака, само за да се увери, че нищо няма да ти се случи. Може да излезеш чак след час и да го подминеш, а той само ще се усмихне и ще потегли, зарадван, че нищо лошо не те е сполетяло. Случвало ми се е много пъти в Бомбай, но никога — в друг град. Това е едно от петстотинте неща, които обичам у индийците — ако те харесват, те те харесват бързо и безрезервно. Карла му плати, даде му обещания бакшиш и му каза да не чака. И двамата знаехме, че ще я изчака.