Грегъри Робъртс - Шантарам

Дворецът беше огромна триетажна сграда с тройна фасада. Прозорците към улицата бяха с решетки от ковано желязо във формата на акантови листа. Сградата беше по-стара от повечето сгради на улицата и беше реставрирана, а не ремонтирана. Оригиналните детайли бяха грижливо запазени. По тежките каменни архитрави над вратата и прозорците бяха изваяни коронки от петолъчни звезди. Тази изпипаност, някога често срещана в града, бе всичко друго, но не и изгубено изкуство. От дясната страна на сградата имаше уличка и зидарите бяха проявили щедро майсторството си в изработката на ъгъла — всеки втори камък от земята до корнизите бе издялан като скъпоценен камък. Остъклен балкон заемаше целия трети етаж, а стаите там бяха прикрити от бамбукови щори. Стените на сградата бяха сиви, вратата — черна. За мое учудване вратата просто се отвори, когато Карла я докосна, и ние влязохме вътре.

Влязохме в дълъг хладен коридор, по-тъмен от слънчевата улица, но осветен с приглушената светлина на лампи от декоративно стъкло във формата на лилии. Тапетите — твърде необичайни за влажния Бомбай — бяха изрисувани с повтарящ се десен на цветя в маслинено — зелено и свежо розово. Въздухът бе пропит от аромата на благовония и цветя. Обгърна ни призрачната поглъщаща звуците тишина на стаите.

Един мъж стоеше в коридора с лице към нас и ръце, свободно събрани отпред. Беше висок и слаб. Фината му тъмнокестенява коса бе опъната назад и сплетена на дълга плитка, която стигаше до под кръста му. Нямаше вежди, но миглите му бяха много гъсти — толкова гъсти, че се усъмних дали не са изкуствени. По бледото му лице, от устните до острата брадичка, бяха изрисувани някакви знаци — вълнисти линии и спирали. Беше облечен в черни копринени курта пижама и прозрачни пластмасови сандали.

— Здравей, Раджан — поздрави го Карла ледено.

— Рам Рам , госпожице Карла — отвърна той с индуистки поздрав, с присмехулно съскане. — Мадам ще ви приеме незабавно. Качете се направо горе. Ще донеса студени напитки. Знаете пътя.

Той се отдръпна встрани и посочи стълбището в края на коридора. Пръстите на протегнатата му ръка бяха изрисувани с къна. По-дълги пръсти не бях виждал. Когато го подминахме, забелязах, че спиралните орнаменти по долната му устна и брадичката са татуировки.

— Раджан е доста страшничък — измърморих, когато двамата с Карла се заизкачвахме по стълбите.

— Той е единият от двамата лични прислужници на мадам Жу. Евнух е, кастрат, и е много по-страшен, отколкото изглежда — прошепна ми тя загадъчно.

Изкачихме се по широкото стълбище на втория етаж. Плътният килим и тежките колони и перила от тиково дърво поглъщаха звука от стъпките ни. По стените имаше фотографии и картини в рамки, всички бяха портрети. Докато минавах покрай тях, имах чувството, че в затворените стаи навсякъде около нас имаше и други живи, дишащи хора. Но не се чуваше нито звук. Нищичко.

— Ужасно е тихо — отбелязах, щом спряхме пред една от вратите.

— Сега е времето за сиеста. Всеки следобед от два до пет. Но е по-тихо от обикновено, защото тя те очаква. Готов ли си?

— Сигурно. Да.

— Хайде.

Тя почука два пъти, натисна дръжката и влязохме. В малката квадратна стая нямаше нищо друго, освен килима на пода, дантелените завеси, които закриваха прозореца, и две големи плоски възглавници. Карла ме хвана подръка и ме поведе към възглавниците. Меката светлина на късния следобед сияеше през кремавата дантела. Стените бяха голи, боядисани в бежово-кафяво, а в една от тях, точно над перваза, беше монтирана метална решетка, около един квадратен метър. Коленичихме на възглавниците пред решетката, все едно бяхме дошли на изповед.

— Карла, никак не ме правиш щастлива — произнесе глас зад решетката. Стреснат, аз се вгледах в металната решетка, но в стаята зад нея беше тъмно и не виждах нищо. Тя седеше там, в мрака, и беше невидима. Мадам Жу. — Не обичам да не съм щастлива, знаеш го.

— Щастието е мит — сопна се сърдито Карла. — То е измислено, за да ни накарат да купуваме разни неща.

Мадам Жу се разсмя — гъргорещ, гръден смях: смехът, който преследваше смешни нещица и ги превръщаше в студени трупове.

— Ах, Карла, Карла, липсваш ми. Но ти ме пренебрегваш. Наистина, твърде отдавна не си ме посещавала. Сигурно още ме обвиняваш за случилото се с Ахмед и Кристина, макар и да се кълнеш, че не е така. Как да ти повярвам, че ми нямаш зъб, като ме пренебрегваш така ужасно? А сега искаш и да отнемеш любимката ми.