Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ами тогава какво чакаме? Да се измитаме оттук, докато не е размислила, по дяволите!

На изхода Раджан ме спря и ми даде голям запечатан плик. Той отново се вторачи с онази непонятна злоба в очите ми и затвори вратата. Настигнах Карла и я дръпнах да се обърне.

— Какво беше всичко това ?

— Кое? — попита тя и лека усмивка се опита да озари очите й. — Успяхме. Измъкнахме я.

— Не говоря за това. Говоря за теб, за мен и за налудничавата игра, която мадам Жу разиграваше там вътре. Ти си изплака очите, Карла — какво беше всичко това?

Тя погледна стоящата до нас Лиса, нетърпелива и затулила очи, въпреки че лъчите на късния следобед не бяха ярки. После пак ме погледна. Зелените й очи гледаха учудено и уморено.

— Трябва ли да говорим за това сега, пред хората?

— Не! — отговори Лиса вместо мен.

— Не говоря на теб! — изръмжах, без да я поглеждам. Бях се втренчил в лицето на Карла.

— Не говориш и с мен — отсече тя. — Не тук. Не сега. Да вървим.

— Какво става ? — не отстъпих.

— Лин, прекаляваш.

— Аз ли прекалявам! — почти изкрещях, което доказваше, че е права. Бях сърдит, че ми е казала толкова малко от истината и така лошо ме беше подготвила за разговора. Бях обиден, че ми няма достатъчно доверие, за да ми разкаже всичко. — Смешно, много смешно!

— Кой е тоя шибан кретен? — кресна Лиса.

— Лиса, млъкни — нареди й Карла точно както само преди минути й беше наредила мадам Жу. Лиса реагира точно като Карла — с кротко и натъжено мълчание.

— Лин, не искам да говоря за това сега — обърна се Карла към мен с израз на неохота и тежко разочарование. Трудно е да ти нанесат по-голяма обида с поглед. Стана ми много неприятно. Минувачите спираха край нас на улицата и открито ни зяпаха и подслушваха.

— Виж какво, знам, че тук има нещо много повече от измъкването на Лиса от Двореца. Какво се случи там горе? Как тя… как така тя е разбрала за нас? Нали се предполага, че съм някакъв от посолството, а тя почва да ми разправя, че съм влюбен в теб! Не разбирам! А и кои, по дяволите, са Ахмед и Кристина? Какво се е случило с тях? За какво говореше тя? Уж си неунищожима, и в следващия миг рухваш, докато мадам Чалната дърдори на немски, или на какъвто ще да е!

— Всъщност беше швейцарски немски! — тросна се тя и в сиянието на стиснатите й зъби просветна злоба.

— Швейцарски, китайски, все тая! Просто искам да знам какво става. Искам да ти помогна. Искам да знам… какво е мястото ми във всичко това.

Към кибиците се бяха присъединили още няколко души. Групичка от трима младежи бе застанала съвсем наблизо — подпираха се на раменете си и зяпаха с нахално любопитство. Шофьорът на таксито, — който ни беше докарал дотук, стоеше до колата си на пет метра от нас. Той си вееше с кърпичката, гледаше ни и се усмихваше. Беше много по-висок, отколкото мислех — висок, мършав и облечен с прилепнала бяла риза и панталони. Карла го погледна през рамо. Той избърса мустаците си с червената кърпа, а после я върза като шал около врата си. Усмихна й се. Здравите му бели зъби светнаха.

— Мястото ти в момента е тук , на улицата, пред Двореца — отвърна Карла. Беше сърдита, тъжна и силна — по-силна от мен в момента. Почти я мразех заради това. — А моето е там, в онова такси . А къде отивам , това не ти влиза в работата.

И тя тръгна.

— Откъде го намери тоя , по дяволите? — чух да казва Лиса, когато стигнаха до таксито.

Шофьорът ги поздрави, като клатеше радостно глава. Когато ме подминаха, отвътре кънтеше „Магистралата на любовта“, а те се смееха. В един миг въображението ми избухна, загърчи се и ги видях всички заедно, голи — шофьорът, Лиса и Карла. Беше невъзможно и нелепо, знаех го, но видението се гърчеше в съзнанието ми и нажежен до бяло тътен на гняв запулсира по нишката на времето и съдбата, която ме свързваше с Карла. После се сетих, че оставих обувките и дрехите си в апартамента й.

— Хей! — провикнах се към отдалечаващото се такси. — Дрехите ми! Карла!

— Господин Лин?

До мен стоеше мъж. Лицето му ми бе познато, но откъде — не можах да се сетя веднага.

— Какво?

— Абдел Кадер ви вика, господин Лин.

Споменаването на името раздруса спомените ми. Това беше Назир, шофьорът на Кадербай. Бялата кола бе паркирана наблизо.

— Как… ти как… какво правиш тук?

— Той каза да дойдете веднага. Аз карам. — Той посочи колата и ме подкани с две малки крачки.

— Няма да стане, Назир. Много уморителен ден беше. Кажи на Кадербай, че…