Грегъри Робъртс - Шантарам

— Да, благодаря. Когато пристигнах, се чувствах уморен, но вече живнах от съчетанието между любезност и изобилна вода. — Говорех на хинди и въплъщаването на цялата шеговитост, смисъл и добри намерения в тази кратка фраза ми струваха истинска борба. Ние не подозираме какво удоволствие е да се изразяваме на родния си език, докато не се принудим да се запъваме на нечий чужд. И когато Кадербай заговори на английски, това ми донесе голямо облекчение.

— Моля, говорете на английски, господин Лин. Много съм щастлив, че изучавате нашите езици, но днес ние желаем да се поупражняваме на вашия. Всички тук говорят, четат и пишат на английски до някаква степен. Самият аз получих образованието си на английски, както и на хинди и урду. Всъщност често се усещам, че мисля първо на английски, преди другите езици. Моят скъп приятел Абдул, който седи до вас, би нарекъл английския свой пръв език според мен. И всички ние, независимо какво образование имаме, изучаваме английски с въодушевление. За нас това е от решаващо значение. Една от причините да ви помоля да дойдете тук тази вечер е да имаме удоволствието да поговорим на английски с вас, носителя на езика. Вижте, това е нашата ежемесечна вечер за дискусии и нашата малка групичка разговаря за… Но чакайте, нека първо ви представя.

Той положи приятелски длан върху дебелата ръка на набития възрастен мъж, който му седеше отдясно. Беше облечен в традиционната афганска носия — зелени панталони и дълга туника.

— Това е Собхан Махмуд — и нека, след като ви представя един на друг, минем на малки имена, Лин, защото всички тук сме приятели, нали така?

Собхан ми кимна с прошарената си глава за поздрав и впери в мен стоманен изпитателен поглед, може би, за да се увери, че съм разбрал каква чест ми се оказва с позволението да се обръщам към тях на малки имена.

— Твърде пълният и усмихнат господин до него е старият ми приятел от Пешавар Абдул Гани. До него е Халед Ансари, родом от Палестина. Раджубай, до него, е от свещения град Варанаси — виждали ли сте го? Не? Е, трябва колкото се може по-скоро да намерите време да го посетите.

Раджубай, плешив мъж с яко телосложение със спретнати сиви мустачки, се усмихна, щом Кадербай го представи, и се обърна към мен, допрял длани в мълчалив поздрав. Погледът над издължените му пръсти беше тежък и предпазлив.

— До скъпия ни Раджу — продължи Кадербай — е Кеки Дорабджи, който дойде в Бомбай от Занзибар заедно с други индийски парси преди двайсет години, когато те бяха прогонени от острова от националистическото движение.

Дорабджи, много висок и слаб мъж в средата на петдесетте, обърна към мен тъмните си очи. Изражението му като че бе застинало в такава тревожна меланхолия, че се почувствах длъжен да му отвърна с малка утешителна усмивка.

— До нашия брат Кеки е Фарид. Той е най-младият от нашата група и единственият кореняк от Махаращра поради това, че е роден в Бомбай, въпреки че семейството му е дошло тук от Гуджарат. До вас седи Маджид, роден в Техеран, но живеещ тук, в нашия град, повече от двайсет години.

Млад прислужник влезе с поднос с чаши и сребърен чайник с черен чай и ни сервира, като започна от Кадербай и завърши с мен. Той излезе, върна се, за да остави две купи сладкиши ладу и барфи на масата, и отново излезе.

Веднага след това в стаята влязоха още трима души и се разположиха наблизо на килима, но малко встрани от нас. Представиха ми ги — Андрю Ферера от Гоа и Салман Мустаан и Санджай Кумар, и двамата от Бомбай, но от този миг нататък те така и не проговориха. Явно бяха млади гангстери от по-долното стъпало, под членство в съвета, поканени, за да слушат на събранията, но без да говорят. И те слушаха много внимателно и ни наблюдаваха съсредоточено. Често се обръщах и забелязвах, че ме гледат с онзи суров, преценяващ поглед, който бях опознал твърде добре в затвора. Решаваха дали да ми се доверят, или не, и доколко ще е им трудно — като чисто професионална преценка — да ме убият без пистолет.

— Лин, обикновено на дискусионните вечери ние обсъждаме някаква тема — обясни Абдел Гани на отсечен английски с Би Би Си акцент, — но първо бихме искали да ви питаме какво мислите ето за това.

Той се пресегна и ми подаде от масата навит плакат. Разгънах го и прочетох четирите абзаца, отпечатани с едри, плътни букви:

„Хора от Бомбай, чуйте гласа на вашия Дар. Мечтата ви дойде при вас и това съм аз, Сапна, Царят на мечтите, Царят на кръвта. Идва вашето време, деца мои, и веригите на страданието ще паднат от вас. Аз дойдох. Аз съм законът. Моята първа заповед е да отворите очи. Искам да видите вашия глад, докато те пилеят храна. Искам да видите вашите дрипи, докато те се обличат в коприна. Да видите, че живеете на бунището, докато те живеят в дворци от мрамор и злато. Моята втора заповед е да ги убиете — всички. Убийте ги зверски жестоко.