Грегъри Робъртс - Шантарам

Гледах тила й, малката част от профила й, едва забележимата извивка на гърдите й под зеления шал и дългите, тънки пръсти, сплетени като за молитва в скута й, и не можех да си я представя да живее с някого. Закуска и голи гърбове, шумове от банята и лоши настроения, домашни и полусемейни — невъзможно беше да я видя такава. Това беше извратено, но ми беше по-лесно да си представя Ахмед, афганецът съквартирант, когото никога не бях виждал, отколкото да си я представя друга, а не сама и… пълноценна.

Мълчахме пет минути — мълчание, калибрирано от бавния метроном на брояча. Оранжево знаменце, окачено на таблото, обявяваше, че шофьорът, като мнозина други в Бомбай, е от Утар Прадеш, голям и гъсто населен щат в североизточна Индия. Бавният ни напредък в задръстването му даваше много възможности да ни огледа в огледалото за обратно виждане. Беше заинтригуван. Карла го заговори на гладък хинди и му даде точни указания, улица по улица, как да стигне Двореца. Бяхме чужденци, които се държаха като местни. Той реши да ни изпита.

— Ама че движение, сестра му да таковам! — измърмори той на уличен хинди, все едно на себе си, но очите му не се отделяха от огледалото. — Днеска целият шибан град се е запекъл.

— Двайсет и три рупии бакшиш са доста добро слабително средство — изстреля Карла в отговор на хинди. — Ти какво, да не наемаш таксито на час? Я се размърдай, братко!

— Да, госпожице! — отвърна шофьорът на английски с възхитен смях и енергично се зае да си пробива път през движението.

— Е, какво му се случи? — попитах.

— На кого?

— На другия мъж, с когото си живяла, този, дето не е нарушавал куп закони.

— Той умря, ако толкова искаш да знаеш — процеди тя през стиснати зъби.

— А… как умря?

— Разправят, че се бил отровил.

— Разправят?

— Да — тя въздъхна, извърна очи и погледът й се зарея из сновящите по улицата хора.

Продължихме да пътуваме в мълчание, но все пак трябваше да заговоря.

— На кого… на кого от двамата са дрехите, с които съм облечен? На закононарушителя или на мъртвия?

— На мъртвия.

— Д-добре…

— Купих му ги, за да го погребат в тях.

— Мамка му!

— Мамка му… за какво ? — тя отново обърна лице към мен и се навъси.

— Мамка му… за нищо… но ми напомни да запиша името на химическото чистене, където си даваш дрехите.

— Нямаше нужда. Погребаха го в… други дрехи. Купих тези, но в крайна сметка не ги ползвахме.

— Разбирам…

— Казах ти нещо, което не ти трябваше да знаеш.

— Не, не, няма нищо — смънках, а всъщност бях изпълнен с жестоко тайно облекчение, че бившият любовник беше мъртъв, нямаше го, не ми беше конкуренция. Бях твърде млад тогава, за да знам, че мъртвите любовници са най-сериозните съперници. — И все пак, Карла, не че искам да се заяждам, но трябва да признаеш, че е малко зловещо — тръгнали сме на опасна мисия, а аз седя тук в погребалните дрехи на мъртвец.

— Просто проявяваш суеверие.

— Не, не е вярно.

— Вярно е.

— Не съм суеверен.

— Суеверен си.

— Не съм.

— Разбира се , че си! — и тя за пръв път ми се усмихна истински, откакто се качихме в таксито. — Всички на света са суеверни.

— Не искам да се караме заради това. Може да е лош късмет.

— Спокойно — засмя се тя. — Ще се оправим. Виж, ето ти визитките. Мадам Жу ги колекционира, ще ти поиска. — И ще я запази в случай, че услугите ти може да й потрябват. Но ако някога се стигне до там, ще разбере, че отдавна не си в посолството.

Визитките бяха от седефенобяла, текстурирана ленена хартия, а думите бяха отпечатани със заоблен черен курсив и съобщаваха, че Гилбърт Паркър е консулски подсекретар в посолството на Съединените американски щати.

— Гилбърт? — изсумтях.

— Какво толкова?

— Ами, ако това такси катастрофира, изваждат трупа ми изпод отломките, облечен в тези дрехи, и ме идентифицират като Гилбърт. Карла, това никак не ме кара да се чувствам по-добре, да ти кажа.

— Е, за момента трябва да се примириш с Гилбърт. В посолството наистина има Гилбърт Паркър. Срокът на службата му в Бомбай изтича днес. Затова избрахме него — довечера той си заминава за Щатите. Така, че всичко ще може да се провери. Но не мисля, че тя ще се засили да те проверява. Може да се обади по телефона, но, може би, ще си спести дори и това. Ако иска да се свърже с теб, ще те потърси чрез мен. Миналата година тя имаше известни неприятности с Британското посолство. Доста й струваха. А преди няколко месеца един германски дипломат се забърка в някаква каша в Двореца. Наложи се тя да посъбере доста дългове, за да го потули. Служителите в посолствата са единствените хора, които наистина могат да й навредят, затова няма да настоява. Само бъди учтив и твърд, докато говориш с нея. И поговори на хинди. Тя ще го очаква. А и това ще разсее всякакви подозрения за акцента ти. Това е една от причините, поради които помолих точно теб да ми помогнеш, знаеш ли? Понаучил си доста хинди за човек, който е тук само от година.