Грегъри Робъртс - Шантарам

— Градският съвет. Ще бутат къщи — извиках аз на ухото й. — Горе-долу всеки месец го правят. Опитват се да държат бордея под контрол, да не излиза извън сегашните граници и да не стига до улицата.

Погледнахме надолу към главната улица и видяхме четири, пет, шест големи сини полицейски камиона, които навлизаха в откритото пространство — един вид ничия земя, заградена от полумесеца на бордея. Тежките камиони бяха покрити с брезентови покривала. Не се виждаше какво има вътре, но знаехме, че са полицейски отряди — по двайсет или повече души във всеки камион. Камион с открита каросерия, натоварен с работници от общината и инструментите им, мина между паркираните полицейски коли и спря до колибите. Няколко служители слязоха от полицейските коли и строиха работниците в две редици.

Общинските работници, самите те предимно обитатели на други бордеи, скочиха от камиона и се заеха да рушат. Всеки мъж носеше въже с кука, което мяташе на покрива на някоя колиба, докато се закачи. После дърпаше въжето и събаряше крехката постройка. Хората имаха време колкото да съберат най-необходимото — бебета, пари, документи. Всичко останало се трупаше в развалините — газови котлони и тенджери, чанти и постелки, дрехи и детски играчки. Хората търчаха в паника. Полицията спря някои и после качи няколко младежи в очакващите ги камиони.

Докато наблюдаваха това, хората по прозорците се умълчаха. От нашата наблюдателница виждахме разрушението долу, но не чувахме дори и най-силните шумове. И по някакъв начин беззвучието на това методично, помитащо унищожение поразяваше всички ни. Дотогава не забелязвах вятъра — стенещ вой в призрачната тишина. Знаех, че от всичките трийсет и пет етажа на сградата, над нас и под нас, и други хора наблюдават неми случващото се.

Въпреки че домовете на строителите от законната част не бяха застрашени, от съпричастност всички на строежа спряха работа. Работниците разбираха, че когато завършат сградите, собствените им домове ще се превърнат в развалини. Знаеха, че ритуалът, който толкова пъти бяха наблюдавали преди, ще се извърши за последен път: гетото ще бъде изтърбушено и изгорено и на негово място щеше да се появи паркинг за лимузини.

Огледах лицата край мен — лица, изпълнени със състрадание и ужас. В очите на някои видях да тлее срам от това, че общинските власти бяха накарали толкова много сред нас да мислят: „Слава Богу… Слава Богу, че не съм аз…“ .

— Голям късмет, Линбаба, не пипнаха къщата ти! И твоята, и моята! — възкликна Прабакер, докато наблюдавахме как полицаите и общинските работници се товарят на камионите и потеглят. Бяха помели един откос, сто метра дълъг и десет — широк, в североизточния край на нелегалния бордей. Около шестдесет къщи, приютили поне двеста души, бяха съборени. Цялата операция бе отнела по-малко от двайсет минути.

— Къде ще отидат? — попита тихо Карла.

— До утре по това време повечето колиби ще са вдигнати отново. Другия месец ще дойдат и пак ще ги съборят, или пък други колиби също като тези в друга част на бордея. И пак ще ги вдигнат. Но въпреки всичко загубата е голяма. Смачкаха цялата им покъщнина. Ще трябва да купуват нов бамбук, рогозки и всичко останало, за да вдигнат нови къщи. А и арестуваха хора — може да не ги видим с месеци.

— Не знам кое ме плаши повече — лудостта, която смачква хората, или способността им да я понасят — заяви тя.

Повечето хора се бяха махнали от прозореца, но ние с Карла стояхме все така близо един до друг, сякаш тълпата ни блъскаше. Ръката ми обгръщаше раменете й. На земята, двайсет етажа по-надолу, хората започнаха да ровят из развалините на къщите си. Вече стъкмяваха подслони от брезент и пластмаса за възрастните, бебетата и малките деца. Тя се обърна към мен и аз я целунах.

Натегнатият лък на устните й се разтвори върху моите, плътта отстъпи пред плътта и в това имаше такава нежност, за миг или два. Плавах свободно, реех се из неописуеми нежности. Мислех Карла за нахакана, корава, почти за студена, но тази целувка бе изпълнена с чиста и непресторена уязвимост. Женствената й прелест ме шокира и аз се отдръпнах първи.

— Извинявай. Не исках да… — замънках.

— Няма нищо — тя се усмихна и се отдръпна от мен, опряла длани на гърдите ми. — Но може би ще накараме някоя от хубавиците на празненството да ревнува.

— Коя?

— Да не ми казваш, че си нямаш момиче тук?

— Не. Разбира се, че нямам — намръщих се аз.

— Трябва да престана да слушам Дидие — въздъхна тя. — Той го измисли. Убеден е, че няма как да нямаш тук приятелка. Според него това е единствената причина, поради която би се преселил в бордей. Твърди, че това е единствената причина, който и да било чужденец да се засели в бордей.