Грегъри Робъртс - Шантарам

— Нямам приятелка, Карла, нито тук, нито никъде. Влюбен съм в теб.

— Не, не си! — кресна тя и думите й прозвучаха като плесница.

— Това е по-силно от мен. Отдавна вече аз…

— Престани! — прекъсна ме тя отново. — Не си! Не си! О, Господи , как мразя любовта!

— Не може да мразиш любовта, Карла — разсмях се аз тихичко и се опитах да я разведря.

— Може би, но може да ти се гади от нея, и още как! Такава наглост е да обичаш някого, а и наоколо е пълно с любов! В този свят има прекалено много любов. Понякога си мисля, че това е раят — място, където всички са щастливи, защото никой не обича никого никога повече.

Вятърът издухваше кичури коса към лицето й. Тя ги отмахна с две ръце и ги притисна, разперила пръсти над челото си. Беше забила поглед в краката си.

— Какво стана с добрия стар безсмислен секс без ангажименти, мамка му? — каза тя дрезгаво с устни, изопнати върху зъбите.

Това не беше въпрос, но аз въпреки това му отговорих.

— Това не го изключвам — като резервен вариант, така да се каже.

— Виж какво, не искам да се влюбвам — каза тя с по-мек глас, вдигна очи и се вгледа в моите. — И не искам никой да се влюбва в мен. Романтиката се отнесе доста зле с мен.

— Според мен тя не жали никого, Карла.

— И аз това казвам.

— Но когато това се случи, нямаш избор. Не мисля, че е нещо, което правим по избор. И… не искам да те притискам. Просто съм влюбен в теб, това е всичко. От доста време съм влюбен в теб и трябваше най-сетне да го кажа. Това не те задължава с нищо — нито пък задължава мен.

— Но все пак… Не знам. Просто… Божичко . Но съм щастлива, че те харесвам . Много те харесвам. Бих те харесвала до уши, Лин, ако това ти стига.

Очите й бяха честни, ала все пак знаех, че тя не ми казва много неща. Очите й гледаха храбро, ала въпреки това тя се страхуваше. И когато се смилих и й се усмихнах, тя се засмя. Аз — също.

— Стига ли ти засега?

— Разбира се — излъгах аз. — Разбира се.

Но също като хората от гетото на десетки метри под нас, аз вече ровех из развалините на сърцето си и го строях наново от отломките.

Въпреки че само една шепа хора можеха да твърдят, че са виждали мадам Жу с очите си, Карла ме увери, че тя била основна атракция за мнозина посетители на Двореца. Клиентите й бяха богаташи — бизнесмени на високи ръководни постове, политици и гангстери. Дворецът им предлагаше чужденки — изключително чужденки, там индийки не работеха — и изтънчени средства за сбъдването на най-необузданите им сексуални фантазии. За най-странните от тези незаконни удоволствия, разработени от самата мадам Жу, хората шепнеха с притаен дъх из целия град, но влиятелни връзки и едри рушвети осигуряваха имунитета на Двореца срещу полицейски нахлувания и дори срещу по-внимателно наблюдение. И въпреки че в Бомбай имаше и други места, предлагащи не по-малки удоволствия и сигурност, никое от тях не можеше да се мери по популярност със заведението на мадам Жу, защото те не разполагаха със самата мадам. В крайна сметка онова, което продължаваше да привлича мъжете в Двореца, не бяха уменията и хубостта на жените, които биха могли да имат там, а мистерията на жената, която не можеха да имат — невидимата красота на мадам Жу.

Разправяха, че е рускиня, но тази подробност, както и всички останали подробности относно личния й живот, като че не подлежеше на проверка. Приемаха го — според Карла, просто защото това беше най-настоятелният слух. Единственият сигурен факт беше, че е пристигнала в Ню Делхи през шейсетте — десетилетие, толкова щуро за този град, колкото и за повечето западни столици. По онова време новата част на града празнувала трийсетгодишнината си, а старият Делхи — тристагодишнина. Повечето източници бяха единодушни, че мадам Жу е била на двайсет и девет. Според легендата била любовница на офицер от КГБ, който използвал уникалната й красота, за да подкупва видни държавни служители от партията Индийски национален конгрес. По онова време партията на Конгреса управлявала Индия, както изглежда, с видима преднина във всяко национално допитване. Мнозина от верните й последователи, а дори и враговете им, били убедени, че тя ще продължи да управлява родината им още сто години. Затова властта над членовете й била власт над нацията.

Клюките за годините, прекарани от мадам Жу в Делхи, се разпростираха от скандали и самоубийства до политически убийства. Карла каза, че е чувала толкова много и различни версии на тези истории от толкова различни хора, че започнала да си мисли, че истината, каквато и да е тя, всъщност не е толкова важна за тях. Мадам Жу се превърнала във фигура-куфар: хората напъхвали в нейния живот собствените си мании. Един твърдеше, че притежавала цяло състояние в скъпоценни камъни, които държала в чувал от зебло; друг говореше авторитетно за пристрастеността й към различни наркотици, а трети нашепваше за сатанински ритуали и канибализъм.