Грегъри Робъртс - Шантарам

— Искаш да я измъкнем оттам?

— Не точно.

— Познавам някои хора — казах аз. Мислех за Абдула Тахери и приятелите му мафиоти. — Те не се страхуват от боища. Можем да ги помолим за помощ.

— Не, и аз имам приятели тук. Те могат да я измъкнат доста лесно, но това няма да спре тежкарите да я открият и по-късно да си го изкарат на нея. А с тях шега няма. Те използват киселина. Лиса няма да е първото момиче със залято с киселина лице, защото е издразнила Мадам Жу. Не можем да рискуваме. Каквото и да предприемем, трябва да изберем начин, който да я убеди да остави Лиса на мира, завинаги.

Напрегнах се. Усещах, че има нещо повече от онова, което ми казва Карла.

— Мадам Жу ли каза?

— Да… Чувал ли си за нея?

— Малко — кимнах аз. — Не знам доколко може да се вярва на тези приказки. Хората разправят доста смахнати неща и мръсотии за нея.

— Смахнатите неща… не знам… но всичките мръсотии са верни, от мен да го знаеш.

От това не ми стана по-добре.

— Защо тази твоя приятелка просто не избяга? Защо, по дяволите, не се качи на някой самолет и не се върне в… Откъде каза, че била?

— Американка е. Виж, ако можех да я накарам да се върне в Щатите, нямаше да има проблеми. Но тя не иска да се връща. Не иска да напуска Бомбай. Тя никога няма да напусне Бомбай. Наркоманка е. До голяма степен заради това, но има и друго — разни неща от миналото й, неща, срещу които не може да се изправи отново. Затова не иска да се връща. Опитах се да я навия, но без полза. Тя… тя просто не иска. И не мога да я обвинявам. Аз самата си имам проблеми — неща от миналото ми, към които предпочитам да не се връщам. Неща, към които не искам да се връщам.

— И ти имаш план за това как да я измъкнем оттам?

— Да. Искам да се престориш на човек от американското посолство, нещо като служител от консулството. Вече съм го уредила. Няма да вършиш кой знае какво. Ще говоря най-вече аз. Ще им кажем, че бащата на Лиса е някаква голяма клечка в Америка с връзки в правителството и че имаш заповед да я измъкнеш оттам и да я държиш под око. Ще съм уредила всичко още преди да влезеш през вратата.

— Звучи ми доста мъгляво, Карла. Смяташ, че това ще е достатъчно?

Тя извади пачка пурети от джоба си и запали две със запалка — държеше ги с една ръка, а с другата ги обгаряше с пламъка. Подаде ми едната и вдъхна дълбоко дим, преди да ми отговори.

— Мисля, че да. По-добро не можах да измисля. Обсъдих го с Лиса и тя каза, че според нея номерът ще мине. Ако мадам Жу си получи парите и повярва, че си от посолството, и ако я убедим, че ще си има неприятности с посолството или с правителството, ако продължи да тормози Лиса, според мен ще я остави на мира. В цялата тази работа има много „ ако “, знам. И наистина много зависи от теб.

— Зависи и от нея, от тази… мадам. Мислиш ли, че ще повярва… Ще повярва на мен !

— Трябва да го изиграем точно както трябва. Тя е по-скоро хитра, отколкото умна, но не е глупава.

— Ти мислиш ли, че ще се справя?

— Как си с американския акцент? — попита ме тя с притеснено хихикане.

— Бил съм актьор — измърморих. — В предишен живот.

— Прекрасно! — Тя се пресегна и ме докосна под лакътя. Дългите й изящни пръсти докоснаха хладно кожата ми.

— Не знам — намръщих се аз. — Отговорността е голяма, ако не мине както трябва. Ако нещо се случи с момичето или с теб…

— Тя ми е приятелка. Идеята е моя. Отговорността е моя.

— Знаеш ли, ще се чувствам по-добре, ако нахлуя там с бой и изляза пак с бой. Тази работа с посолството… Твърде много неща могат да се объркат.

— Нямаше да моля теб, ако не смятах, че това е правилният начин и ако не бях сигурна, че ще се справиш, Лин.

Тя млъкна и зачака. Оставих я да почака, но вече знаех отговора. Тя може би си мислеше, че претеглям рисковете и се опитвам да взема решение. Всъщност само се чудех защо ще го направя. Заради нея ли? — питах се. — Предан ли съм, или просто заинтересован? Защо прегърнах мечката?

Усмихнах се.

— Кога започваме?

Карла ми се усмихна в отговор.

— След няколко дни. Първо имам малко работа, да подготвя всичко.

Тя хвърли фаса и пристъпи към мен. Помислих си, че може да ме целуне, но точно тогава хората писнаха, закрещяха от уплаха и се втурнаха край нас по прозорците. Прабакер си провря главата под мишницата ми, до Карла.

— Общината! — извика той. — Идват от общината! Бомбайската общинска корпорация. Вижте там!

— Какво? Какво става? — попита Карла, но гласът й се загуби сред писъците.