Грегъри Робъртс - Шантарам

По време на дългия ми път пеш към дома мислите ми се лутаха сред идеите, които чух да изказва тази учена група престъпници. Спомних си други подобни дискусии, които бях водил с хора в затвора. Въпреки че на повечето им липсваше образование или може би точно заради това, мнозина от мъжете, които опознах в затвора, пламенно се интересуваха от света на идеите. Те не го наричаха философия, нито дори знаеха, че това е философия, но темите на разговорите им често бяха същите — абстрактни въпроси за етика и морал, за смисъла и целта.

Денят беше дълъг, а вечерта — още по-дълга. Снимката на мадам Жу беше в джоба на панталона ми, обувките, които Карла беше купила за погребението на мъртвия си любовник, ме стягаха, а умът ми бе задръстен от определения за страданието. Вървях по опустелите улици и си спомних една килия в австралийски затвор, където убийците и крадците, които наричах свои приятели, често се събираха да спорят разпалено за истината, любовта и добродетелта. От време на време се чудех какво ли мислят те за мен. Дали сега за тях съм блян, питах се аз, блян за свобода и бягство? Как ли те биха отговорили на въпроса какво е страдание?

Знаех. Кадербай ни бе заслепил с мъдростта на необикновения си разум и изкусната си дарба да го изразява. Определението му бе проницателно и достатъчно остроумно — страданието е щастие наопаки — че да улови паметта на въдицата си. Но истината за това какво действително означава човешкото страдание в пресъхналата от страх уста на живота, не присъстваше в остроумието на Кадербай онази вечер. Тя принадлежеше на Халед Ансари, палестинеца. Неговото определение бе онова, което запомних. Простите му, некрасиви думи бяха най-ясното изражение на онова, което всички затворници и всеки друг, живял достатъчно дълго, знае добре — че страданието, всяко страдание винаги зависи от нашите загуби. Докато сме млади, ние мислим, че страданието е нещо; което ни причиняват. Когато остареем, когато стоманената врата се затръшне, по един или друг начин ние разбираме, че истинското страдание се измерва с онова, което ни отнемат.

Потиснат, сам и самотен, наслуки, по памет, си намирах пътя из тъмните, неосветени улички на бордея. Когато завих в последната пряка, където ме очакваше празната ми колиба, видях светлина. Един мъж стоеше недалеч от вратата ми с фенер в ръка. До него стоеше малко дете, момиченце, с рошава сплъстена коса. Приближих се и забелязах, че мъжът с фенера е Джозеф, пияницата, пребил жена си, а до него в тъмното стоеше Прабакер.

— Какво става? — прошепнах. — Късно е.

— Здравей, Линбаба. Хубави дрехи си облякъл за разнообразие — усмихна се Прабакер и кръглото му лице изплува в жълтата светлина. — Много са ти хубави обувките, толкова са чисти и лъскави. Тъкмо навреме идваш. Джозеф прави хубави работи. Той дал пари да сложи знака на късмета на всичките вратите на всеки. Откакто вече не е лошо пиянство, той много работи и извънредно и със спечелените отгоре пари купил това да ни помогне всички да имаме късмет.

— Знакът на късмета ли?

— Да, виж това тук дете, виж ръката й — той хвана момичето за китките и ми показа дланите й. На мижавата светлина не се виждаше много ясно. — Виж тука, тя само четири пръста има. Виж това! Само четири пръста. Това на много голям късмет.

Сега видях. Два от пръстите и на двете ръце на момичето бяха сраснати незабележимо така, че образуваха един — единствен дебел пръст на мястото на средния и безименния пръсти. Дланите й бяха сини. Джозеф държеше плоска паница със синя боя. Детето топеше дланите си в нея и ги отпечатваше на вратите на всички колиби по нашата пътека, за да ни пазят отпечатъците от многото злини, приписвани на уроките. Суеверните обитатели на коптора очевидно бяха решили, че тя е особено благословена, щом е родена с такава рядка особеност — само четири пръста на всяка ръка. Докато наблюдавах, детето се протегна и притисна малките си длани към шперплатовата ми врата. Джозеф кимна отсечено, сериозно и поведе момичето към следващата колиба.

— Помагам на тоя бивш пребиващ жена си и лош пияница, тоя Джозеф — рече Прабакер с театрален шепот, който се чуваше на двайсет метра наоколо. — Да искаш нещо, преди да съм тръгнал?

— Не, благодаря. Лека нощ, Прабу.

— Шуба ратри , Лин — ухили се той. Лека нощ . — Сънувай сладки сънища за мен, да?

И той се обърна да си върви, но аз го спрях.

— Хей, Прабу!

— Да, Лин?

— Кажи ми какво е страданието? Ти как мислиш? Какво означава това, че хората страдат?