Грегъри Робъртс - Шантарам

Човешката кожа е по-здрава и по-жилава, отколкото изглежда. Освен това е относително лесно да се зашие и конецът може да се обтегне доста, без да разкъса плътта. Но иглата, без значение колко е фина и остра, все пак е чуждо тяло и за тези от нас, които не са привикнали към подобна работа, съществува психологическо наказание, което плащаме всеки път, когато вкарваме чуждото тяло в нечия чужда плът. От мен потече пот, въпреки че нощта беше хладна. По това как с напредъка на шева Амир пребледняваше, а аз се чувствах все по-изнервен и изтощен, личеше под какво напрежение сме.

— Трябваше да го накараш да отиде в болницата! — креснах на Джони Пурата. — Това е нелепо!

— Ти правиш много отличен шев, Лин — възрази ми той. — Можеш да ушиеш много хубава риза с такива бодове.

— Не е чак толкова добър. Ще му остане голям белег. Не знам какво изобщо правя тук, мамка му.

— Да нямаш неприятности с тоалетната, Лин?

— Какво?

— Не можеш да ходиш до тоалетната? Да нямаш запек?

— За Бога, Джони! Какви ги дрънкаш?

— За това, дето си такъв кисел, Лин. Обикновено не се държиш така. Може би имаш проблем със запека, мисля аз?

— Не! — изпъшках.

— А, значи тогава имаш рядко щастие , мисля аз.

— Миналия месец рядкото щастие го държа три дена — подвикна една от съседките през отворената врата. — Мъжът ми каза, че Линбаба ходел по три три-четири пъти до тоалетна тогава всеки ден и пак по три-три-четири пъти всяка нощ. По цялата улица го разнасяха.

— О, да, спомням си — припомни си друга съседка. — Много се мъчеше! Какви физиономии правеше, като си правеше тоалета, йаар . Все едно прави бебе. И рядкото щастие беше много течно. Като вода беше и изтичаше много бързо, както когато гърмят с оръдията в Деня на независимостта, думмм . Ей така беше! Препоръчах му тогава да пие чанду-чай и акото му стана твърдо и пак с много хубав цвят.

— Хубаво си се сетила — измърмори одобрително Джони. — Идете да донесете чанду-чай за рядкото щастие на Линбаба.

— Не! — изпъшках аз. — Нямам рядко щастие! И запек нямам! Изобщо не съм имал възможност все още да отида по нужда! Не съм се събудил още, за Бога! Ох, какъв смисъл има? Хайде, готово. Мисля, че ще се оправиш, Амир. Но трябва да ти бия инжекция против тетанус.

— Няма нужда, Линбаба. Биха ми инжекция преди три месеца, след последното сбиване.

Почистих отново раната и я напудрих с антибиотична пудра. Превързах двайсет и шестте шева със свободна превръзка, предупредих го да не я мокри и му наредих да дойде пак след два дни на проверка. Той се опита да ми плати, но отказах. Никой не ми плащаше за лечението. Ала не принципът ме накара да откажа. Истината беше, че чувствах странен и необясним гняв — към Амир, към Джони, към себе си. Натирих го да си ходи. Той докосна краката ми й излезе заднишком от колибата, като на раздяла Джони Пурата го плесна по главата.

Тъкмо смятах да почистя, когато Прабакер се втурна вътре, сграбчи ме за ризата и ме помъкна към вратата.

— Колко хубаво, че не спиш, Линбаба — възкликна той задъхано. — Спестихме си времето да те будим. Трябва веднага да дойдеш с мен. По-бързо, моля те!

— За Бога, сега пък какво? — изохках. — Пусни ме, Прабу. Трябва да разчистя.

— Няма време за чистене, баба. Ела веднага, моля те. Няма проблеми.

— Има проблеми! — сопнах му се. — Никъде няма да ходя, докато не ми обясниш какво, по дяволите, става. Край, Прабу. Това е. Няма проблеми.

— Абсолютно трябва да дойдеш, Лин — настоя той и ме задърпа за ризата. — Приятелят ти е в затвора. Трябва да помогнеш!

Зарязахме колибата и се втурнахме по тесните, задръстени от мрака пътеки на заспалия бордей. На главната улица пред хотел „Президент“ хванахме такси и се понесохме по чистите, притихнали улици покрай Колонията на парсите, Сасун док и пазара „Колаба“. Таксито спря пред полицейския участък в „Колаба“, точно срещу входа на „Леополд“ от другата страна. Барът беше затворил, разбира се, широките метални решетки бяха спуснати до долу. Изглеждаше неестествено тих — призрачната тишина на популярно заведение, когато не работи.

Двамата с Прабакер влязохме в полицейския участък през входа. Сърцето ми туптеше учестено, но външно изглеждах спокоен. Всички ченгета в участъка говореха на марати — беше изискване за назначението им. Знаех, че ако нямат особена причина да ме заподозрат или предизвикат, с факта, че владея марати, щях да им угодя и едновременно да ги изненадам. С това щях да им се харесам и тази дребна слава щеше да ме предпазва. Но все пак това беше навлизане зад периметъра на врага и аз избутах наум тежкия заключен сандък със страх чак в дъното, далече от мен.