Грегъри Робъртс - Шантарам

След още десет минути разговор с надзирателите и другите полицаи се изясни, че е невъзможно да платим гаранция нито за мечкарите, нито за мечока им. Нищо не можехме да направим. Върнахме се при металната решетка и съобщихме на мечкарите, че не можем да им помогнем. Те се впуснаха отново в оживен диалог с Прабакер.

— Те знаят всичко, че не можем да им помогнем — поясни ми Прабакер след няколко минути. — Но искат да ги сложат в същата килия с Кано. Тревожат се за Кано, защото е самотен. От бебе той никога не е спал сам, нито една нощ. Само заради това те страшно се тревожат. Казват, че Кано, той ще го е страх. Ще спи лошо и ще сънува страшно много страшни сънища. Ще плаче от самота. И ще го е срам, че е в затвора, защото той иначе си е много мирен гражданин, този мечок. Те искат само да слязат в оная килия с Кано да му правят хубава компания.

Щом Прабакер приключи с обяснението, единият от мечкарите ме погледна в очите. Мъжът бе обезумял. Лицето му бе изкривено от тревога. Болката бе изпънала устните му като муцуната на ръмжащо животно. Той повтаряше отново и отново една и съща фраза с надеждата, че с повтаряне и със силата на чувството ще ме накара да разбера. Изведнъж Прабакер отново избухна в сълзи — хлипаше като дете, вкопчен в металната решетка.

— Какво казва той, Прабу?

— Казва, че човек трябва да обича своя мечок , Лин — преведе ми Прабакер. — Така го казва. Човек трябва да обича своя мечок.

Преговорите с нощните надзиратели и останалите полицаи, след като им представихме молбата, която можеха да удовлетворят, без да изкривяват правилата до точката на пречупване, бяха безкрайни. Прабакер се впусна в енергичен театрален пазарлък — протестираше и умоляваше с еднаква пламенност. Най-накрая се стигна до взаимна уговорка за сумата — двеста рупии, около дванайсет американски долара — и мустакатият надзирател отключи решетката на мечкарите, докато аз му подавах банкнотите. Странно шествие от хора и намерения — ние се изнизахме надолу по стоманените стълби и надзирателят на долния етаж отключи килията, приютила Кано. Щом чу гласовете им, огромният мечок се надигна от пода, а после, придърпан от веригата, застана на четири крака. Той заклати глава насам — натам в радостен танц и затропа с лапи по пода. Когато мечкарите се втурнаха към него, Кано пъхна муцуна в подмишниците им и започна да души дългите им расти, сумтеше и вдъхваше миризмата. Сините мъже от своя страна го галеха нежно и се опитваха да поемат тежестта на веригите. Оставихме ги така прегърнати. Когато стоманената врата се затръшна, звукът проехтя из празното фоайе и изтръгна ехо от камъка. От него ме полазиха тръпки, докато двамата с Прабакер излизахме от полицейския участък.

— Много хубаво нещо направи тази нощ, Линбаба — избърбори Прабакер. — Човек трябва да обича своя мечок. Така казаха те, тези мечкарите, и ти го направи да се сбъдне. Много, много, много хубаво нещо направи.

Събудихме един спящ шофьор на такси пред участъка на „Колаба Козуей“. Прабакер седна с мен на задната седалка — наслаждаваше се на възможността да си поиграе на турист в едно от такситата, които често караше. Щом колата потегли от бордюра, аз се обърнах и забелязах, че ме гледа втренчено. Извърнах очи. Миг по-късно се обърнах пак и открих, че продължава да ме гледа. Намръщих му се и той поклати глава. Усмихна ми се с онази усмивка, с която прегръщаше целия свят, и сложи ръка на сърцето си.

— Какво? — сопнах му се аз, въпреки че усмивката му бе неустоима и той си го знаеше, а в душата си вече и аз се усмихвах с него.

— Човек… — заговори той, декламирайки думите със сакраментална тържественост.

— О, не пак, Прабу.

— … трябва да обича своя мечок — завърши той, потупа се по гърдите и заклати глава като полудял.

— Ох, Боже, помози — изпъшках, извърнах глава и се загледах в странното раздвижване и протягане на пробуждащата се улица.

На влизане в бордея двамата с Прабакер се разделихме и той се запъти към чайната на Кумар за ранна закуска. Беше въодушевен. Приключението ни с мечока Кано му беше осигурило пленителна нова история — с него самия в една от главните роли — която да разкаже на Парвати, едната от двете хубави дъщери на Кумар. Нищо не ми беше казал за Парвати, но го бях виждал как разговаря с нея и се досещах, че се влюбва. Според ухажорския маниер на Прабакер младежът не трябва да носи цветя и шоколадови бонбони на жената, която обича — а истории от големия свят, където мъжете се борят с демоните на плътта и чудовищната несправедливост. Той й носеше клюки, скандали и съкровени тайни. Носеше й истината за смелото си сърце и непослушната тайнствена благоговееща почуда, която бе извор на смеха и усмивката му, огромна като небето. И докато го гледах как бърза към чайната, видях как вече клати глава и ръкомаха, репетирайки историята, която й носеше като подарък за новия ден.