Грегъри Робъртс - Шантарам

Когато пристигнах, голямата къща на улица Мохамед Али изглеждаше празна. Шестте плоскости на входната врата бяха издърпани встрани и просторното мраморно фоайе бе отворено. Хиляди хора всеки час минаваха покрай него, но къщата беше известна и като че никой на улицата не ми обърна внимание, когато почуках на зелената дървена врата, за да съобщя за пристигането си, и влязох. След малко Назир излезе да ме посрещне с леко враждебно навъсено изражение. Той ми посочи да сменя обувките си с чифт домашни чехли и ме поведе по тесен коридор с висок таван в посока, обратна на стаята, в която бях предната вечер. Преминахме покрай няколко затворени стаи, коридорът описа два десни завоя и най-сетне излезе в един вътрешен двор.

Просторното овално пространство бе отворено към небето в центъра, сякаш бяха изрязали голяма дупка в дебелия зидан таван. Беше застлан с тежки квадратни каменни плочи от Махаращра и обкръжен с арки с колони, които създаваха впечатлението за манастирски двор. В големия кръг на вътрешната градина имаше много растения, цъфнали храсти и пет високи, стройни палми. Фонтанът, който бях чул в залата за събрания, когато разговаряхме за страданието, се намираше в центъра. Представляваше мраморен кръг, около метър висок и четири метра в диаметър, с един-единствен огромен неодялан камък в средата. Водата сякаш избликваше от самата сърцевина на огромния камък. На върха му тънката струя се извиваше във формата на лилия, преди да се разплиска нежно по гладкия, закръглен валчест камък и да се влее на ритмични пеещи вълни в шадравана. Кадербай седеше на тръстиково императорско кресло от едната му страна. Четеше книга, която, щом аз влязох, затвори и остави на покритата със стъкло масичка.

— Салам алейкум , господин Лин — поздрави ме той. Мир вам .

— Ва алейкум салам. Аап каизе хаин? Мир вам също. Как сте, господине?

— Добре съм, благодаря. Бесните кучета и англичаните нека си се разхождат на пладнешкото слънце, но аз предпочитам да седя тук, в сянката на моята скромна градина.

— Не е чак толкова скромна, Кадербай — отбелязах.

— Мислиш ли, че е прекалено разкошна?

— Не, не, нямах предвид това — побързах да кажа, защото точно това си мислех. Не ми излизаше от ума, че той притежава бордея, в който живеех — прашния голташки коптор, в който живееха двайсет и пет хиляди души, където след осем месеца без дъжд не вирееше никаква зеленина и единствената вода, разпределяна на дажби, бе вадена от кладенци, заключени с катинар през повечето време. — Това е най-красивото място, което съм виждал в Бомбай. Не бих могъл да си го представя, като гледам от улицата.

Той се вгледа в мен, сякаш преценяваше точната ширина и дълбочина на лъжата, а после ми посочи малка табуретка — единствения друг стол в двора.

— Седнете, моля, господин Лин. Ял ли сте?

— Да, благодаря, закусвах късно.

— Позволете да ви предложа поне чай. Назир! Идхар-ао! — провикна се той и гласът му стресна двойката гълъби, които кълвяха трошици в краката му. Птиците излетяха и запърхаха около гърдите на Назир, когато той влезе. Явно не се бояха от него, дори го познаваха. Те кацнаха отново на каменните плочи и го последваха като кученца.

— Чай боно, Назир — нареди Кадербай. Тонът, с който разговаряше с шофьора, бе властен, ала не и свиреп и предположих, че това е единственият тон, при който Назир се чувстваше удобно и който уважаваше. Якият афганец се оттегли мълчаливо, а гълъбите заситниха подире му и влязоха в къщата.

— Кадербай, има нещо, което искам да кажа преди… да преминем към други теми — започнах аз тихо. Следващите ми думи го накараха бързо да вдигне глава и разбрах, че цялото му внимание е съсредоточено върху мен. — Става дума за Сапна.

— Да, продължете — промърмори той.

— Ами, снощи много мислих за онова, за което разговаряхме и за което ме помолихте на събранието — да ви помогна и така нататък, и имам проблем.

Той се усмихна и вдигна изпитателно вежда, но не каза нищо и бях принуден да дообясня:

— Знам, че не се изразявам много добре, но някак си не ми се струва редно. Без значение какво е сторил този тип, не искам да бъда в положението на… ами, на нещо като ченге. Няма да е редно да работя с тях, дори и косвено. В моята страна „да помагаш на полицията в разследването“ е евфемизъм за доносничество. Съжалявам. Разбирам, че този тип е убивал хора. Ако искате да го преследвате, това си е ваша работа, и ще съм щастлив да ви помогна с каквото мога. Но не искам да си имам работа с ченгетата, нито да им помагам. Ако действате извън закона, само ако искате лично да го преследвате и да го ликвидирате, по каквито и да било ваши си причини, тогава с радост ще ви помогна. Бройте ме, ако искате да се борите с неговата банда, които и да са те.