Грегъри Робъртс - Шантарам

Вместо отговор Кадербай се втренчи в момчето, сякаш му внушаваше сила, после стана и отново извика Назир със същото приглушено подвикване.

— Простете, господин Лин, но има куп задачи, които изискват спешно да им обърна внимание. Ще ви очаквам след два дни, ако не сте доволен, на ? Назир ще ви изпрати.

Той се обърна, без да погледне момчето, и тръгна към сенчестите арки. Двамата с Тарик го сподирихме с поглед — и двамата се чувствахме изоставени и предадени. Назир ни изпрати до вратата. Когато се преобух, той се наведе и притисна момчето до гърдите си с неочаквана, пламенна нежност. Тарик се притисна към него, хвана го за косата и се наложи аз да го изтръгна от прегръдката. Когато отново се изправихме, Назир ме изгледа красноречиво и заплашително — ако нещо се случи на това момче, ще отговаряш пред мен — а после ни обърна гръб.

Минута по-късно бяхме навън, на улицата, която минаваше покрай джамията „Набила“ — един мъж и едно момче, стиснали здраво ръцете си, но нищо друго не ни обединяваше, освен стъписването пред силната личност, която ни събра против волята ни. Тарик просто беше послушен, но в моята безпомощност да се противопоставя на Кадербай имаше някакво малодушие. Бях капитулирал твърде бързо и го знаех. Отвращението от мене самия си бързо се превърна в самомнителност. „Как може да причини подобно нещо на дете — питах се аз — на собствения си племенник, с такава лекота да го даде на чужд човек? Не виждаше ли, че момчето никак не иска? Какво коравосърдечие и неуважение към правата и добруването на детето! Само човек, който смята другите за свои играчки, би дал дете на такъв като… като мен.“

Побеснял от своето покорство — как му позволих да ме принуди към това? — и пламнал от злоба и себелюбие, влачех Тарик подире си из уличното гъмжило. Точно когато подминавахме главния вход на джамията, мюезинът призова към молитва от минаретата над нас.

Тарик задърпа китката ми с две ръце и ме накара да спра. Посочи входа на джамията, а после и кулата над нея, откъдето гласът на мюезина кънтеше от високоговорителите. Поклатих глава и му казах, че нямаме време. Той не помръдна и задърпа още по-здраво китката ми. Казах му на хинди и марати, че не съм мюсюлманин и не искам да влизам в джамията. — Той не отстъпи и продължи да ме дърпа към входа, докато вените не изпъкнаха на слепоочията му. Най-сетне се изтръгна от хватката ми и заприпка нагоре по стъпалата на джамията, изрита сандалите си и се стрелна вътре, преди да успея да го спра.

Ядосан и разколебан, аз обикалях край широкия открит сводест вход на джамията. Знаех, че е позволено да влизат и невярващи. Хора от всякаква вяра можеха да влязат във всяка джамия и да се помолят, да медитират или просто да се чудят и разглеждат. Но знаех и че мюсюлманите смятат себе си за малцинство под обсада в града, в който преобладаваха индуистите. Яростните стълкновения между фанатици бяха доста обичайно явление. Прабакер веднъж ме предупреди, че е имало сблъсъци между войнствени индуисти и мюсюлмани тъкмо около тази джамия.

Нямах представа какво да правя. Сигурен бях, че има и други изходи и ако момчето реши да избяга, надали бих успял да го открия. При мисълта, че може да ми се наложи да се върна при Кадербай и да му кажа, че съм загубил племенника му на няма и сто метра от мястото, където ми го повери, сърцето ми се разтуптя, свито от уплаха.

И точно когато се реших да вляза в джамията и да го потърся, Тарик се появи и прекоси отляво надясно огромния вестибюл, украсен с изящни плочки. Ръцете, краката и главата му бяха мокри, като че се беше измил набързо. Наведох се във входа, доколкото посмях, и забелязах, че момчето зае място зад група мъже и започна да се моли.

Седнах на една празна количка и запалих цигара. За голямо мое облекчение Тарик излезе след няколко минути, прибра си сандалите и дойде при мен. Застана много близо до мен, погледна ме в очите и се усмихна намръщено — едно от онези великолепни противоречиви изражения, които явно владеят само децата, сякаш беше уплашен и радостен едновременно.

— Зур! Зур! — обясни ми той, че е време за обедната молитва. Тонът му бе забележително твърд за такова малко дете. — Аз благодаря ти на Бог. Ти няма ли да благодаря ти на Бог, Линбаба?