Грегъри Робъртс - Шантарам

Подвих коляно пред него и го стиснах за рамената. Той трепна, но аз продължих да го стискам. Гледах сърдито. Знаех, че изражението ми изглежда сурово и може би дори жестоко.

Той се намръщи, дързък и уплашен. После момчешкото му лице се вцепени в маската, която слагаме, когато се борим с плача. Видях как очите му се насълзиха, една сълза се търколи по мократа му буза. Изправих се и се отдръпнах от него. Огледах се и забелязах, че неколцина мъже и жени са спрели на улицата и ни гледат със сериозни, ала все още неразтревожени лица. Протегнах ръка с разтворена длан към момчето. Той неохотно ми даде своята и аз поех по улицата към най-близката стоянка на таксита.

Погледнах през рамо и забелязах, че хората ни следят. Сърцето ми туптеше. Гъста, лепкава смес от емоции кипеше в мен, но знаех, че това е най-вече гняв, и то насочен предимно към мен самия. Спрях, момчето също се спря до мен. Задишах дълбоко, като се борех да запазя самообладание. Когато погледнах Тарик, той ме гледаше втренчено, килнал глава на една страна.

— Извинявай, че ти се ядосах, Тарик — казах спокойно и го повторих на хинди. — Няма да се повтори. Но моля те , моля те, не бягай така от мен. Така много ме плашиш и ме тревожиш.

Момчето ми се ухили — за първи път ми се усмихваше истински. Слисано забелязах колко приличаше усмивката му на грейналата като пълна луна усмивка на Прабакер.

— Бог да ми е на помощ — рекох и въздъхнах от дън душа. — Не и още един.

— Да, много окей! — съгласи се Тарик и разтърси ръката ми с гимнастически ентусиазъм. — Бог да ти е на помощ, и на мен, цял ден, моля!

— Кога ще се върне?

— Откъде да знам? Сигурно няма да се бави. Каза да изчакаш.

— Не знам, става късно. Трябва да заведа детето у нас и да го сложа да си легне.

— Както кажеш, на мен ми е все тая, Джак. Тя каза да изчакаш и толкоз.

Погледнах Тарик. Нямаше уморен вид, но знаех, че сигурно вече му се спи. Реших, че ще е хубаво да си починем, преди да се приберем пеша у дома. Свалихме обувките си, влязохме в къщата на Карла и затворихме след нас. В големия старомоден хладилник намерих студена вода. Тарик прие една чаша и седна върху куп възглавници да разглежда списание „Индия днес“.

Лиса седеше на леглото в спалнята на Карла, присвила колене нагоре. Беше облечена с червено копринено горнище на пижама и нищо друго. Виждаха се малко от русите косми на пубиса й и аз току поглеждах през рамо, за да се уверя, че момчето не може да надникне в стаята. Беше гушнала в прегръдките си бутилка „Джак Даниълс“. Дългата й къдрава коса бе прибрана на кок, който се беше килнал встрани. Гледаше ме така, все едно ме измерваше, притворила едното око — напомняше ми изражението на стрелците, съсредоточени на стрелбището.

— Откъде го намери това дете?

Яхнах отзад напред един стол и отпуснах ръце на облегалката.

— Наследих го, един вид. Правя услуга на един човек.

— Услуга? — тя го произнесе, сякаш думата беше по-благозвучен израз за някаква инфекция.

— Да. Един приятел ме помоли да понауча детето на малко английски.

— Но какво прави то тук? Защо не си е вкъщи?

— Предполага се да го водя с мен. Така щяло да се научи.

— Непрекъснато да го водиш с теб? Навсякъде?

— Такава ни е уговорката. Но се надявам след два дни да го върна. Всъщност, нямам представа как изобщо ме навиха, честно.

Тя се засмя шумно. Смехът й беше неприятен. Състоянието, в което се намираше, му придаде насилена, почти злобна нотка. Ала все пак сърцевината му бе плътна и богата и ми мина през ум, че някога този смях може би е бил и по-приятен. Тя отпи от бутилката и при това движение оголи едната си кръгла гърда.

— Не обичам деца — заяви тя гордо, сякаш обявяваше, че току-що е получила престижна награда. Отново отпи продължително. Бутилката беше изпразнена до половината. Разбрах, че се е напила до онзи прилив на адекватност тъкмо преди да започне да заваля думите, да залита и да загуби свяст.

— Виж, просто искам да си взема дрехите — смънках, като се оглеждах из спалнята за тях. — Ще си ги взема и ще дойда да се видя с Карла някой друг път.

— Гилбърт, ще ти предложа сделка.

— Казвам се Лин — настоях аз, макар и това да беше фалшиво име.

— Лин, ще ти предложа сделка. Ще ти кажа къде са дрехите, ако ги облечеш тук, пред мен.

Не си бяхме симпатични. Гледахме се с онази настръхнала враждебност, която понякога е също толкова хубава, ако не и по-хубава от взаимното привличане.